Анджей Сапковски - Последното желание

Видя червените керемиди на конусообразния покрив на кулата от върха на хълма, на който се изкачи, скъсявайки пътя при завоя на едва забележимата пътечка. Склонът, обрасъл с лещак, покрит с изсъхнали клонки и застлан с дебел килим жълти листа, не беше безопасен за спускане. Вещерът се обърна, спусна се внимателно и се върна на пътеката. Вървеше бавно, като от време на време спираше коня, навеждаше се от седлото и оглеждаше пътя.

Конят отметна рязко глава, зацвили диво и затанцува на пътеката, като вдигна облаци прахоляк и изсъхнали листа. Гералт го прегърна през шията с лявата си ръка, а с пръстите на дясната направи Знака на Аксий и започна да движи дланта си над главата на животното, шепнейки заклинание.

— Толкова ли е зле? — мърмореше той, оглеждайки се наоколо, без да сваля Знака. — Толкова ли? Спокойно, Плотка; спокойно.

Магията подейства бързо, но конят не успя да тръгне веднага с наранения си крак. Вървеше тежко, неестествено, без присъщата си гъвкава ритмичност на движенията. Вещерът скочи ловко на земята и продължи пеша, като го водеше за юздата.

Стигна до някаква стена. Между нея и гората нямаше никакво разстояние, никаква забележима пролука. Листата на младите дървета и храсталака се сплитаха с бръшляна и дивата лоза, полазили камъка. Гералт вдигна глава и в този момент се почувства така, сякаш нещо меко се допира до шията му и започва да пълзи, изправяйки косите му. Знаеше какво означава това.

Някой го гледаше.

Обърна се бавно и плавно. Плотка изпръхтя, мускулите на шията й затрепериха, размърдаха се под кожата.

На склона на хълма, от който току-що се беше спуснал вещерът, стоеше девойка — неподвижна, опряла се с ръка на една елша. Бялата й, дълга до земята рокля беше в контраст с блестящата чернота на дългите разрошени коси, спускащи се по раменете й. На Гералт му се стори, че тя се усмихва, но не беше сигурен — бе прекалено далеч.

— Здравей — рече той и вдигна длан в приятелски жест.

Пристъпи към нея, а тя обърна леко глава — следеше движенията му. Лицето й беше бледо, очите — черни и огромни. Усмивката й — ако това изобщо беше усмивка — изчезна от лицето й като изтрита с парцал. Гералт направи още една крачка. Зашумоляха листа. Девойката се затича като сърна по склона, мярна се между клоните на лещака, превърна се в бяла ивица и изчезна в дълбините на гората. Дългата рокля, изглежда, изобщо не ограничаваше свободата на движенията й.

Кобилата на вещера зацвили, сякаш стенеше, вирнала глава. Гералт, който все още гледаше към гората, машинално я успокои със Знака. А после хвана юздата и продължи покрай стената, потънал до кръста в репеите.

На солидните, обковани с желязо порти, висящи на ръждясали панти, имаше голямо месингово клепало. Гералт се поколеба, после протегна ръка и докосна позеленялата халка. И моментално отскочи, защото в този миг портата се отвори със скърцане и стържене, като препъваше снопчета трева и загребваше камъчета и клони. Зад нея нямаше никой — виждаше се само празен, запуснат двор, обрасъл с коприва. Гералт влезе, повел замаяния от знака кон, който не се противеше, но стъпваше сковано и неуверено.

Каменната ограда затваряше двора откъм три страни, а четвъртата беше фасадата на замък, осеяна с дупки от откъртила се мазилка, мръсни петна и гирлянди от бръшлян. Олющените капаци на прозорците бяха затворени. Вратите — също.

Гералт завърза Плотка за стълба при портата и бавно тръгна към замъка по покритата с чакъл алея, която минаваше покрай ниския перваз на малък фонтан, пълен с листа и мръсотия. Насред фонтана, върху странен цокъл, стоеше изсечен от бял камък делфин, извил нагоре пречупената си опашка.

До фонтана, в нещо, което някога е било цветна леха, растеше розов храст. Той не се отличаваше по нищо от останалите розови храсти, които беше виждал Гералт, освен по цвета. Розите бяха изключителни — цвят индиго, с леки оттенъци на лилаво по крайчеца на някои от листенцата. Вещерът докосна една от розите и я помириса. Имаше типичния за розите аромат, но малко по-остър.

Вратите на замъка, а едновременно с това и всички капаци на прозорците — се отвориха с трясък. Гералт вдигна рязко глава и видя, че по алеята, скърцайки по чакъла, към него се носи чудовище.

Дясната ръка на вещера мълниеносно се изстреля над дясното рамо, а в същата секунда лявата дръпна ремъка на гърдите му и ръкохватката на меча сама скочи в дланта му. Острието излезе със съскане от ножницата, описа къс, сияещ полукръг и застина, насочено към нападащия звяр. При вида на меча чудовището забави крачка и спря, като пръсна чакъл във всички посоки. Вещерът дори не помръдна.