Анджей Сапковски - Последното желание

— Какъв ужас! Да позволиш на най-обикновена вампирка да те осакати така! Мускулите, сухожилията — още малко и е щяла да разкъса сънната ти артерия! Велика Мелителе, Гералт, какво става с теб? Как си могъл да я допуснеш толкова близо? Какво си искал да направиш? Да я почистиш?

Той не отговори, само леко се усмихна.

— Не ми се усмихвай глупаво! — Жрицата стана и взе от скрина торбата с лекарствата. Въпреки че беше пълна и ниска, тя се движеше с лекота и изящество. — В случилото се няма нищо забавно. Губиш рефлексите си, Гералт.

— Преувеличаваш.

— Изобщо не преувеличавам. — Ненеке сложи върху раната зелена кашичка, която миришеше остро на евкалипт. — Не бива да позволяваш да бъдеш ранен, а ти си позволил, при това — доста сериозно. Направо фатално. Дори при невероятните ти способности за регенерация ще минат месеци, докато възстановиш напълно подвижността на шията си. Предупреждавам те, през това време се въздържай да мериш сили с пъргави противници.

— Благодаря за предупреждението. Можеш ли да ме посъветваш от какво ще живея тогава? Освен да събера няколко госпожици, да си купя фургон и да направя пътуващ публичен дом?

Ненеке сви рамене, докато с бързи и уверени движения на пълните си ръце превързваше шията му.

Искаш да те уча как да живееш? Да не съм ти майка? Е, готово. Можеш да се обличаш. В столовата те чака закуска. Побързай, иначе ще трябва да се обслужваш сам. Нямам намерение да държа момичетата в кухнята до обяд.

— Къде да те намеря после? В светилището?

— Не. — Ненеке се изправи. — Не в светилището. Тук те обичат, вещерю, но не се мотай из светилището. Иди да се разходиш. Аз сама ще те намеря.

— Добре.

Гералт минаваше вече за четвърти път по заобиколената от тополи алея, водеща от портата до жилищните помещения и по-нататък към изсечените в стръмна скала постройки на светилището и главния храм. След кратък размисъл той реши да не се връща в жилището си и зави към градините и стопанските постройки. Там няколко послушнички със сиви работни дрехи усърдно плевяха лехите и хранеха птиците в курниците. Това бяха предимно много млади девойки, почти деца. Някои от тях го поздравяваха с кимване или усмивка. Той отвръщаше на поздравите, но не позна нито една. Макар и да идваше често в храма, понякога два пъти годишно, той никога не срещаше повече от три-четири познати лица. Девойките идваха и си отиваха — ставаха врачки в други храмове, акушерки и лекари, специализирали се по детски и женски болести, странстващи друидки, учителки или гувернантки. Но нямаше недостиг на нови девойки — те пристигаха отвсякъде, дори от най-отдалечените райони. Храмът на Мелителе в Еландер се ползваше с широка известност и заслужена слава.

Култът към богинята Мелителе беше един от най-древните, а в своето време и един от най-разпространените и корените му отиваха в незапомнени, още предчовешки времена. Почти всяка нечовешка раса и всяко първобитно, все още чергарско човешко племе почиташе някаква богиня на урожая и плодородието, покровителка на земеделците и градинарите, пазителка на любовта и домашното огнище. Голяма част от култовете се бяха слели и така се бе появил култът към Мелителе.

Времето, което беше постъпило доста безмилостно с други религии и култове, надеждно изолирайки ги в забравени, рядко посещавани, забутани в градските квартали църкви и храмове, се бе отнесло милостиво към Мелителе. Тя все така не страдаше от недостиг нито на последователи, нито на покровители. Учените, анализиращи популярността на богинята, обикновено достигаха до най-древните култове на Великата Майка, Майката Природа, посочваха връзките с природните цикли, с възраждането на живота и други явления с гръмки наименования. Приятелят на Гералт, трубадурът Лютичето, мечтаещ да стане специалист по всичко, което човек може да си представи, търсеше по-прости обяснения. Култът към Мелителе, казваше той, е типично женски култ. Мелителе е покровителка на плодовитостта, раждането, опекун на акушерките. А на раждащата жена й се налага да крещи. Освен обичайните писъци, чиято същност се свежда до лъжовни обещания, че за нищо на света повече няма да се отдаде на някой скапан мъж, раждащата жена трябва да призове на помощ някое божество, а никой не подхожда за целта повече от Мелителе. Тъй като, твърдеше поетът, жените са раждали, раждат и ще раждат, богинята Мелителе не е заплашена от загуба на популярността си.

— Гералт?