Анджей Сапковски - Последното желание

— Тук ли си, Ненеке? Търсих те.

— Мен ли? — Жрицата го погледна усмихнато. — Или Йола?

— Също и Йола призна си той. — Имаш ли нещо против?

— Сега — да. Не искам да й пречиш и да й отвличаш вниманието. Тя трябва да се приготвя и да се моли, ако искаме да се получи нещо от транса й.

— Вече ти казах — рече той студено, — че не искам никакъв транс. Не мисля, че ще има полза от него.

— А аз — намръщи се леко Ненеке — не мисля, че ще има вреда от него.

— Не могат да ме хипнотизират, имам имунитет. Страхувам се за Йола. Това може да бъде прекалено голямо усилие за медиум.

— Йола не е медиум и не е умствено изостанала гадателка. Тя е девойка, ползваща се с особеното благоразположение на богинята. Бъди така добър да не правиш глупави гримаси. Казах ти, че ми е известно отношението ти към религиите. Това никога не ми е пречило особено много и мисля, че и в бъдеще няма да ми пречи. Не съм фанатичка. Никой не ти забранява да мислиш, че ни управлява Природата и скритата в нея Мощ. Свободен си да мислиш, че боговете, включително и моята Мелителе, са само персонификация на тази Мощ, измислени за простолюдието, за я разбере по-лесно и признае съществуването й. Според теб това е сляпа сила. А на мен, Гералт, вярата ми позволява да очаквам от природата това, което е въплътено в моята богиня — ред, принципи, добро. И надежда.

— Знам.

— Щом знаеш, защо не се доверяваш на транса? От какво се страхуваш? Да не те карам да си биеш челото в пода пред статуята и да пееш църковни песни? Гералт, ние просто ще поседим заедно — ти, аз и Йола. И ще видим дали способностите на тази девойка ще ни помогнат да се ориентираме в кълбото от сили, които те обгръщат. Може би ще узнаем нещо, което си струва да знаем. А може и да не узнаем нищо. Възможно е обгръщащите те сили на предопределение да не пожелаят да ни се обявят, да останат скрити и непонятни. Не знам. Но защо не опитаме?

— Защото е безсмислено. Не ме обгръщат никакви кълба предопределение. А и да ме обгръщат, за какъв дявол да се ровим в тях?

— Гералт, ти си болен.

— Искаш да кажеш ранен.

— Знам какво искам да кажа. С теб нещо не е наред, усещам го. Нали те познавам от дете, когато ми стигаше до кръста. А сега усещам, че те е обхванал някакъв адски, вихър, че си се объркал, попаднал си в примка, която постепенно се затяга около теб. Искам да знам какво става. Няма да успея сама, принудена съм да разчитам на способностите на Йола.

— Не възнамеряваш ли да проникнеш прекалено дълбоко? И за какво е тази метафизика? Ако искаш, ще ти се изповядам. Ще запълня вечерите ти с разкази за най-интересните събития от последните няколко години. Нареди да приготвят буренце с бира, за да не ми пресъхне гърлото, и можем да започнем още сега. Само че се страхувам, че ще се разочароваш, защото няма да намериш в разказите ми никакви кълба и примки. Това са обикновени вещерски истории.

— Ще ги послушам с удоволствие. Но трансът, повтарям, няма да попречи.

— А не ти ли се струва — усмихна се той, — че моята невяра в смисъла на такъв транс предварително го прави нецелесъобразен?

— Не. И знаеш ли защо?

— Защо?

Ненеке са наведе напред и го погледна в очите, като се усмихваше някак странно.

— Защото това би било първото известно ми доказателство, че невярата има някаква сила.

Черните точици върху светлото, изпълнено с ивици от облаци небе привлякоха с движението си вниманието на вещера. Бяха много. Птиците кръжаха, описваха бавни, спокойни кръгове, после внезапно се снижаваха и отново излитаха нагоре, размахвайки учестено криле.

Вещерът дълго наблюдава птиците, оценяваше разстоянието и приблизителното време, необходимо за преодоляването му, с отчитане на релефа на местността, гъстотата на гората, дълбочината и направлението на дерето, което — както той подозираше — се намираше на пътя му. Най-накрая отметна наметалото си и затегна с още две дупки ремъка, който препасваше по диагонал гърдите му. Ръкохватката на меча, висящ на гърба му, се подаваше иззад дясното му рамо.

— Да повървим малко, Плотка — каза вещерът. — Ще свърнем от пътя. Струва ми се, че птиците си имат някаква причина, за да кръжат там.

Кобилата, разбира се, не отговори, но тръгна, подчинявайки се на познатия глас.

— Кой знае, може да е паднал лос — говореше Гералт. — А може и да не е лос. Кой знае?

Дерето наистина беше там, където очакваше — в един момент той видя отгоре короните на дърветата, запълнили плътно долината. Но склоновете на дерето се оказаха полегати, а дъното — сухо, без трънаци и гниещи стебла.