Уилям Сароян - Посетителят в склада за рояли

— Обикновено обядвам с мъжа си в едно малко заведение близо до Уелс & Фаргоу.

— Не може ли един обяд да бъдете без съпруга си? В понеделник.

— Значи не искате да се срещнете с мистър Платок?

— Май не искам. Виждате ли, когато започна нещо, искам да го изпитам докрай.

— О, струва ви се, че нещо сте започнали, така ли?

— Да.

— И какво според вас сте започнали?

— Започнах да разбирам мистър Спецафлай.

— Наистина ли?

— Да, и още някои неща.

— Какво друго почнахте да разбирате?

— Например какво е да бъдеш известен. Как да ви кажа, да бъдеш известен по начин, по който са известни известните хора, не е всъщност истинска известност, но да бъдеш забележителен по начин, по който е забележителен мистър Спецафлай, това наистина е забележително. И още някои неща разбрах.

— Всички в Слиго & Бейли знаят от години славата на мистър Спецафлай. Кои са другите неща?

— Начинът, по който вие сте забележителна, ми се струва по-забележителен от начина, по който са забележителни забележителните филмови актриси.

— Много мило от ваша страна, но едва ли някой на света знае за мен.

— И това е едно от нещата, които почвам да разбирам. Вие сте забележителна, без да ви познават много хора, но хората, които ви познават, знаят, че сте забележителна.

— Откъде да разбера, че знаят?

— Ето, аз едва ви познавам, а зная, че сте забележителна, тъй че представете си какво сте за хората, които наистина ви познават, хора като вашия съпруг или децата ви, ако имате такива.

— Нямам.

— Но ако имахте, нямаше ли все пак да знаят колко сте забележителна?

— Да, предполагам, че щяха да знаят.

— Ще посетите ли склада?

— Може би няма да мога в понеделник, но във вторник или сряда сигурно ще мога.

— Ще намерите вратата отключена. Моята канцелария е в дъното, вдясно.

В понеделник си взех сандвичи и се нахраних под рампата на Фриймънт стрийт и моста Бей, а мистър Спецафлай изяде своя обяд на писалището си. Не зная защо яде сандвичите в кабинета си. Аз обядвам на улицата, защото ми е приятно да се разхождам през почивката.

Разхождах се по Първа улица към 38-и пристан или по Брайън стрийт до пристан 28-и, гледах там параходите и си мислех.

Мислех си за миналото, за настоящето и бъдещето, но предимно за бъдещето, въпреки че не можех да забравя миналото, особено след като съм прекарал толкова години в домовете на хора, които се питаха дали могат да ме осиновят и стигаха до извода, че не могат; когато бях към петнайсетгодишен, избягах, защото исках да живея самостоятелно, а на осемнайсет постъпих в морските войски и заминах за Корея и там ме раниха, но не ме убиха, както стана с трима мои приятели. Прекарах просто една година по разни болници и на двайсет и две годишна възраст ме освободиха от военна служба в Сан Франциско.

Но по време на разходките в обедните почивки си мислех предимно за бъдещето.

Във вторник, като стана дванайсет часа, не излязох от службата, въпреки че нямах нищо за ядене. Просто седях зад писалището и се ослушвах… Нямаше какво да слушам, но съвсем скоро може би щеше да има, а исках да съм подготвен. В дванайсет и четвърт го чух.

Беше посетителят в склада.

Стъпките приближаваха и после летящата врата на канцеларията се отвори.

Вдигнах слушалката.

— Посетител в склада, мистър Спецафлай.

— Какъв е, Аш?

— Едно момиче в синя рокля.

— Благодаря, Аш.

Мистър Спецафлай затвори телефона, затворих го и аз, а момичето в синята рокля пристъпи до писалището ми, извади някакво сгънато листче и ми го подаде. Беше препоръчителна бланка от личния състав на Слиго & Бейли, която гласеше: „Представям мис Стела Мейхю на мистър Ашланд Клюпър П. П. Всичко хубаво!“

Заобиколих писалището и подадох ръка на Стела Мейхю.

— Щастлив съм да се запозная с вас — казах аз.

Стела изглеждаше ужасно изплашена, а и самият аз бях много уплашен, защото, първо, бях очаквал посетителят да е момичето от личен състав, едно омъжено момиче, второ, Стела бе първият посетител в склада и, трето, никога не бях виждал момиче, което толкова да ми хареса.

Стела отвори бързо чантата си и извади сгъната бланка за постъпване на работа. Разгънах я и зачетох отговорите, които бе попълнила.

Исках да изглеждам колкото може по-делови, тъй че като прочетох няколко графи, рекох „Да, ясно“. Прочетох още няколко и пак казах „Да, ясно“.

А после — после просто я прегърнах и я целунах. Знаех, че трябва да си давам възможно по-делови вид, но непрекъснато си мислех за бъдещето и за миналото. Заради нея виждах цялото си минало изтрито, а бъдещето — точно тъй, както винаги ми се е искало да го виждам — малкия ни собствен дом, и двамата ние забележителни, и забележителния ни син, а малко по-късно и забележителна дъщеря.