Уилям Сароян - Париж и Филаделфия

— Къде живее тя?

Вместо да измисли нещо блестящо в отговор на този глупав въпрос, актьорът отвърна, че няма и най-малката представа и после разказа анекдота за негърката, която почиства апартамента му и как, подреждайки нещата му по различни начини, му бе разкрила чувствата си към него, но и този път само Ленърд Лайънз можа или пожела да се разсмее, от което му стана ясно, че анекдотите му едва ли ще се появят във вестника.

Намери претекст да ги остави и забърза към Дороти Килгалън, на която изказа неприязнеността си към тоя от Държавния департамент. Разказа на Дороти Килгалън други два анекдота за себе си и добави, че бил поканен от френското правителство да се върне в Париж след двайсет и пет годишно отсъствие, за да играе в три пиеси на Молиер. Това не беше напълно вярно, макар и наскоро да бе разговарял с един френски драматург в Щатите, който го бе убеждавал да се върне в Париж, за да играе в една негова пиеса, и по време на разговора бе станало дума и за френското правителство и за пиесите на Молиер.

Погрижи се да разкаже на присъстващите журналисти последните новини около себе си, но дори докато се занимаваше с тези отегчителни, макар и необходими дреболии, той се ободряваше от мисълта за впечатлението, което е направил на Лора Слейд. През цялото време погледите им се срещаха и си напомняха за тяхната обща тайна.

Към два часа през нощта се бяха събрали всички поканени, още не бе си тръгнал никой и лелята успя да привлече вниманието на всички и произнесе трогателна реч за това, че е дълг на всеки присъстващ да даде своята лепта за благотворителни цели и да убеди и приятелите си да сторят същото. Тя прочете от един списък имената на присъстващите по азбучен ред и всеки, след като чуеше името си, съобщаваше сумата на дарението, което правеше. Някои от най-богатите хора на приема обявяваха доста малки суми, за да не се изтъкват, но всеки знаеше, че по-късно ще дадат много повече. Когато лелята на момичето прочете името на актьора, той обяви най-голямата сума в сравнение с другите. Истината бе, че очакваше аплодисменти, но не ги получи, тъй като никой не бе забелязал жеста му. Моментално промени израза на лицето си от Герой на Франция в най-обикновен човек от интелектуалния свят, който винаги е готов да помогне на по-малко сполучилите от него.

Тази нощ повече не можа да поговори насаме с Лора Слейд, защото знаеше, че ако леля й разбере тайната им, веднага ще я прати обратно във Филаделфия. Но когато в понеделник излезе на сцената след края на вечерното представление, за да приеме аплодисментите, забеляза, че е седнала на мястото, което й бе запазил, и докато се покланяше ниско, успя съвсем дискретно да я погледне в очите и да й прати въздушна целувка, сякаш я пращаше към цялата публика.

Смяташе, че тази вечер е играл най-добре през цялата си кариера; той наистина играеше само за нея. А когато го прокудиха от земята, произнесе името й, но този път репликата прозвуча много по-хубаво от предишния път.

През първия антракт внезапно си спомни, че не е преместил стола й от галерията, извика уредника и му каза веднага да намери един такъв стол и да го сложи в гримьорната му. Уредникът запротестира, но актьорът бе твърд и като разбра, че няма да го оставят на мира, уредникът реши да изпълни желанието му и изпрати помощника си в галерията по време на второто действие с фенерче и отвертка. През втория антракт Андре Саламат намери стола в гримьорната си. Благодари на уредника и му даде пет долара.

— За рози — каза той. — Донесете ги в гримьорната ми преди края на представлението.

Това също бе сторено от помощник-уредника, човек, учил драматургия в Йейл и за шест години написал две действия и половина на една пиеса. На връщане от цветарския магазин той се отби в барчето на „Сарди“ е букета рози в ръце и изпи три уискита с лед, защото вместо да стане драматург, получи се така, че трябваше да бъде едно сръчно момче за всичко в услуга на посредствени актьори.

След представлението Лора Слейд отиде в гримьорната на Андре Саламат и се влюби в него или поне в идеята да му стане шеста съпруга, но трябваше да скрие тази мисъл дълбоко в себе си, защото независимо от това какво мислят хората за едно двайсет и две годишно момиче, омъжено за човек на петдесет и седем, или както казваха някои, дори на шейсет и една, тя знаеше какво прави. Преди всичко, напълно възможно бе наистина да е влюбена в него, но ако се окаже, че не е, то няма да е чак толкова съществено, защото той бе достатъчно чаровен, представителен, известен и богат, за да осигури и на двамата приятен и комфортен живот. На второ място, тя бе съвсем сигурна, че след съответния период от време ще го накара да разбере, че от всичко на света най-много й се ще да бъде известна и дори да няма достатъчно способности за сцената, иска да се учи покрай него и да работи усилено, започвайки със съвсем малки роли в театъра. И трето, ако той, не дай боже, се окаже трудно достъпен, което може да се очаква, или пък продължи да се занася с всяко срещнато момиче, нищо нямаше да й попречи да се разведе и не би имало нищо лошо в това, че е била известно време мисиз Саламат. И накрая, в случай че той се окаже лудо влюбен в нея и изобщо не й разрешеше да се появи на сцената или да се разведат, или станеше страшно ревнив, или тя забременееше и им се родят едно-две деца, какво от това? Съществуват със сигурност такива неща като смърт и той положително нямаше да изкара повече от пет години, а тя щеше да остане вдовица, ще наследи неговото богатство и евентуално ще има от него син. Какво я интересува Джоузеф Дейли от Филаделфия? Тя просто трябваше да се омъжи за някого и толкова.