Уилям Сароян - Париж и Филаделфия

Той продължи бързо, надявайки се да позамаже малко слабостите на репликата, която бе измислил за нея, която не стига, че беше глупост по начало, но и беше зле произнесена. Все пак, както изглежда, Лора Слейд не забеляза това и всичко вървеше все така гладко.

— Никога през живота ми не е имало актьор, който да произнесе от сцената реплика за мен — каза тя.

— Ще го правя заради вас всеки път, когато идвате в театъра — каза актьорът. — Но сега, ако ми дадете билета си, ще знам точно кой е вашият стол, ще отида да го прегърна и ще наредя на уредника да го премести оттам в моята гримьорна, за да може отсега нататък само вие да сядате на него. Не бих допуснал друг да седне на него.

— Билета не го пазя — каза момичето, — аз бях в галерията.

— Боже мой!

— Просто нямаше никакви други места.

— Но тогава всъщност не сте могли да ме виждате оттам.

— О, виждах ви чудесно — каза Лора Слейд. — Взех от леля бинокъла. Беше четвъртото място отдясно, погледнато откъм сцената, на предпоследния ред в галерията.

— Веднага ще го взема оттам и ще го преместя в гримьорната си.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Не ви вярвам, мистър Саламат — каза момичето, — но смятам, че просто сте очарователен.

— За вечерното представление в понеделник ще имате място на първия ред — продължи актьорът. — И цялото представление ще играя за вас, а след представлението ще намерите своя стол от галерията в моята гримьорна.

— Не ви вярвам.

— Кълна ви се.

Той самият почти се изненада от собствените си думи.

Погледът му бе станал проникващ и нежен и му беше много приятно, че момичето ще бъде там. Мис Бенкхед и лелята на момичето дойдоха и останаха колкото да се поздравят, а после за още малко можеше да бъде почти сам с нея. Усещаше, че трябва да каже още нещо, но и животът му да зависеше от това, не можеше да измисли какво, затова стойката му леко се поотпусна. В края на краищата той прибягна до повторението с надеждата, че ще има ефект: „Цялото представление за вас“.

За щастие лелята на момичето дойде и се обърна към него:

— Но елате при другите, Андре. Какво правите тук в хола, за бога? И ти също, Лора. А ако всичко това те прави толкова щастлива, можеш да останеш до вторник сутринта.

Момичето подскочи и прегърна леля си със смях и след един съвсем кратък поглед към актьора, колкото да му покаже, че това е тяхна тайна, се втурна назад към просторната зала. И тогава актьорът неволно, ако това изобщо бе възможно, отбеляза:

— Но тя не може да е истинска, разбира се, че не може.

— Защо мислите така? — попита лелята.

— Защото е премного хубава, за да бъде истинска.

Тогава жената взе ръката му, както правят понякога близки приятели, когато мислите им не могат да се оформят в думи, които да не наранят. Тя стисна ръката му пет пъти по ужасно досаден начин — защото Андре Саламат разбра, че това означава броя на съпругите му и че освен това означава конкретни неща, които скрито бяха по-оскърбителни и от най-грубите думи. Все пак той бе успял да прикрие раздразнението си или поне така сметна. Той бе талантлив актьор, но това бе един от случаите, когато не бе сигурен какво впечатление е направил. Това също бе досадно и той се мъчеше да го прикрие. Опита се да направи това, като повдигна ръката на лелята, която бе стиснала неговата ръка пет пъти, и я целуна веднъж по горната страна и два пъти по дланта. Надяваше се, че това ще има някакво по-особено значение за лелята, което пък ще се окаже досадно за нея, и по този начин ще бъдат квит. Мина му през ум, че всъщност и тя бе имала трима съпрузи. Фактически това, което тя искаше да му каже, бе, че племенницата й е сгодена във Филаделфия за едно чудесно момче от добро семейство.

— Драги мой Андре — каза жената с тон, който според него не изразяваше симпатия. И продължи по-малко многозначително: — Сега трябва да се присъедините към останалите и да позволите и на други свои приятели да ви се порадват.

Той отиде направо при Ленърд Лайънз, който стоеше с някакъв мъж и съпругата му: тя се оказа от Вашингтон, а мъжът от Държавния департамент. Веднага след като бе представен, актьорът почна да сипе анекдоти за себе си, които от месец насам събираше, за да ги разкаже при удобен случай на Ленърд Лайънз. Той спомена какво отвърнал на една издигаща се млада актриса, която го спряла пред „Сарди“ и прямо го попитала дали да упорства в стремежа си да играе или да се откаже и да си отиде у дома. Смяташе своя отговор блестящ, но само Ленърд Лайънз се засмя, а жената на оня от Държавния департамент попита наивно: