Уилям Сароян: Живите и мъртвите

— Мойто момче! — извика тя. — Пийни си нещо. Не бъди толкова сериозен. Това ти го казва една възрастна дама с почетна лента.

— Добре.

Добре, животът има своето начало, човек изживява всеки миг — насън или наяве, съзнателно или несъзнателно, а началото остава тъй далеч в миналото, както е краят в бъдещето и разхождайки се из града, като по чудо, без да изпитвам болка, аз гледах света и почнах да си спомням. Понякога, дори в изкуствения и фантастичен свят, който сме си създали, ние успяваме някак да достигнем едно състояние в живота, в което болката не съществува и за момента изглежда завинаги нереална. Като по чудо, извън болката, казвам, защото на това място, в това съчетание от неща и идеи, което наричаме свят, болката да живееш изглежда по-естествена, отколкото отсъствието на болка. Причината е следната: напрежението (а не лекотата) е основен движещ принцип в нашия живот на този свят. Всяко нещо, дори и най-простото, изисква усилия, за да бъде извършено, а за мен това положение на нещата е неестествено.

И нямам предвид бездействието, което неизбежно води до израждане; говоря само за леснината да не полагаш усилия. За онази леснина, която притежават по природа всички живи същества освен човека — птицата, рибата, котката, влечугото; имам предвид вътрешната лекота, вродената свобода на формата, вродената истинност на съществуванието.

Говоря за съществуванието , но в този свят лекотата и истинността са много трудно постижими поради многообразните препятствия, притиснали духа и тялото на човека от всички страни: непоносимите и объркани идеи на цивилизацията, лабиринтите на съвременния свят, в които сме родени и от които, види се, никога няма да успеем да се измъкнем, и преди всичко нашето пленничество в милионите заблуди от миналото, някои от тях благородни, някои почти величествени, други почти божествени, но мнозинството — порочни, печални и нищожни.

Знаем, че сме заловени в този лабиринт, и всичко, което вършим, е изпълнено с безверието на това наследство от заблуди и всичко, което вършим, е болезнено и трудно, дори и най-простите функции на живите същества, дори просто съществуванието, дишането, растежа, а нашето страдание нараства непрекъснато от нетърпението, неудовлетвореността и ужасната надежда, която, ако не с друго, ни влудява с това, че осъществяването й изглежда невероятно. Нашата надежда за освобождение, за внезапно дошла невинност и облекчена реалност, внезапна и всевечна естественост на движенията, внезапно богоподобие.

Така ние в отчаянието си се обръщаме към очевидното в нашите проблеми, към материалното и си казваме, че ако всички хора имаха достатъчно хляб, подслон и удобства, всичко на земята отново щеше да бъде хубаво и човекът ще си възвърне истинността на своята природа и радостта.

Както и да е, вървях си из града в пет следобед, подсвирквах си една комична американска песничка и за миг се почувствах съвсем истинен и облекчен, чувствах се с една дума някак лично щастлив, когато внезапно и явно без причина, или поне без никаква нова причина, целият свят, заловен във времето и пространството, ми се стори абсурден, едно безумие и вместо да ми стане драго, което щеше да бъде по-философско, аз се отчаях и почнах да се присмивам над всички трагични усилия на човека, бил той жив или мъртъв.

На всичко отгоре видях на един прозорец дете, което гледаше света и плачеше и това също ми разкри основната грешка в нашите усилия, защото ако едно невинно дете не може да открие доброто в света, тогава наистина в този свят трябва да има много малко добро. И ние всъщност не правим нищо друго, освен че растем и приемаме, защото да приемаш е много по-лесно, отколкото да отхвърляш и се залъгваме с вярата, че всичко е добро, макар че всъщност всекидневно изстрадваме достатъчно болка, за да ни е ясно, че нищо не е в ред.

Казах си, че в такъв случай най-добре ще е да пийна нещо, но това щеше да бъде най-позорно измъкване, защото измъкне ли се човек, той отива в нищото или най-малкото в една още по-безредна вселена, макар и по-великолепна от нашата собствена, а после се завръща с наранени чувства и зашеметен дух към току-що изоставеното място.

Пияницата е най-абсурдният индивидуалист, най-крайният егоист, който се въздига и пада единствено във владенията на собствените си сетива, макар че пияниците са били и дълго ще бъдат най-близките до бога деца, най-истинните поклонници на вселената.

Лудост, казах си, идиотщина, разсипия, грешки, жестокост, цинизъм, ужас, гордост и перчене, болка и нищета, раждането и децата на земята, завинаги загледани през прозореца, разплакани от чуждото за тях място. Разбира се. Дайте им учението на Маркс, дайте им възможността да се родят в Русия и те няма да се заглеждат през прозореца, а ще тичат по улиците на Москва като планински козлета, ще се смеят и никога няма да познаят скръбта, защото Маркс е по-благороден отец и от бога, амин.