Уилям Сароян: Живите и мъртвите

— И това не те ли интересува?

— Хич не ме интересува. Че трябва ли?

— Може да са прави.

— Това е мръсна лъжа — казах аз.

— Здравословно е да не те харесват — рече баба. — Моя мъж Мелик го мразеха и приятели, и врагове. Жестоко го мразеха, той си го знаеше, и все пак всички се преструваха, че го обичат. Страхуваха се от него, затуй се правеха, че го обичат. Искаш ли да изиграем един скамбил? Ето ти картите.

Тя отново бе самотна като младо момиче.

Станах от леглото и седнах срещу нея на масата. Запалих по една цигара за нея и за себе си. Тя разбърка тестето, раздаде по три, обърна горната карта и почнахме.

— Десет цента ли? — попита ме тя.

— Десет или петнайсет — отвърнах.

— Тогава петнайсет, само че аз играя много по-добре от теб — заяви тя.

— Може да имам късмет.

— Не вярвам в късмета — каза тя, дори и на карти. Вярвам само в това да мислиш и да знаеш какво правиш.

Приказвахме, играехме и аз загубих три игри. Платих й, само че й дадох половин долар.

— Толкоз ли трябваше да ми дадеш? — попита тя.

— Малко по-малко.

— Да не лъжеш?

— Никога не лъжа — казах аз. — Имам да ти давам четирийсет и пет цента. Дължиш ми пет.

— Пет цента ли?

— Или един петак.

— Имам три пенита — каза тя. — Ще ти върна сега три и ще имам да ти давам две.

— Аритметиката ти се подобрява — отбелязах.

— Американските пари ме объркват — каза тя, — но пък и никога не си чувал да са ме измамили, нали?

— Никога — признах аз.

— Не смеят — рече тя. — Аз си броя парите цент по цент и ако някой е наблизо, карам го и той да ги преброи. Имаше в Ханфорд един бакалин-крадец, Дикранян. Три цента повече ми взе. За шест фунта сирене. Накарах пет души да ми ги преброят. Взел ти е три цента повече, казват ми те. Почаках една седмица и пак отидох в магазина му. За тия три цента задигнах три пакета цигари. Да откраднеш от крадеца — и сам господ би се разсмял на това. Никога цигари не са ми се услаждали тъй, като тия от Дикранян. Пет души ми ги преброиха. А той да ме вземе за проста бабичка. Помислил си, че може да ми погоди такъв номер. Връщам се в магазина и дума не казвам. Добро утро, добро утро. Какъв хубав ден, какъв хубав ден. Един фунт ориз, един фунт ориз. Обръща се да отмери ориза, а аз грабвам трите пакета цигари. Ха, ха! — разсмя се баба. — Да откраднеш от крадеца, а отгоре господ да се смее.

— Но ти си взела много повече — казах аз. — Взела си петнайсет пъти повече.

— Петнайсет пъти повече? — учуди се баба. — Той ми взе три цента, аз му взех три пакета цигари, ни повече, ни по-малко.

— Добре де, може би все пак е едно и също, но наистина ли вярваш, че бог се е смеел, когато си откраднала от крадеца?

— Разбира се, че вярвам. Не е ли казано на три различни езика — арменски, кюрдски и турски?

И тя каза пословицата на турски и на кюрдски.

— Ще ми се и аз да говоря тези езици — казах аз.

— Кюрдският — рече баба — е език на сърцето. Турският е музика. Турският ромоли като винен поток, плавен, нежен и многобагрен. Нашият език — извика тя — е език на горчилката. Усетили сме много от вкуса на смъртта и езикът ни е натежал от ненавист и гняв. Чувала съм само един човек, който можеше да говори нашия език тъй, сякаш е език на богоподобните.

— Кой беше този човек? — попитах.

— Мелик — отвърна баба. — Моят мъж Мелик. Биваше ли трезвен, говореше меко, гласът му беше богат, дълбок и благороден, а като се напиеше, ръмжеше като лъв — да си помислиш, че сам Бог на небето ридае и проклина племената по земята. Не съм чувала никой друг да говори така, бил той пиян или трезвен, ни един, нито тук, нито в старата родина.

— А когато се смееше? — попитах.

— Когато Мелик се смееше — каза баба, — сякаш океан от бистра вода се надига с радост към луната.

Казах ли ви, че моята баба би спечелила всяка купа или почетна лента на света!

Сега тя отново бе гневна, озлобена, с онази трагична поезия на своята раса.

— И никой от вас опег-цапег келемета не е като него — извика тя. — Само синът ми Вахан малко прилича на него, и освен Вахан всички вие сте чужденци за мен. Туй ми е най-голямата мъка.

Опег-цапег е непреводимо. Ще рече вероятно събрани от кол и въже и когато се каже за някого, означава, че той няма никаква особена стойност за човечеството. Дори тъкмо обратното, той е само един глупак в повече, колкото да го включиш в статистиката и после да го забравиш. Накратко, кой да е.

— А когато плачеше? — попитах пак аз.

— Никой не е виждал мъжа ми да плаче — каза баба. — Когато другите мъже се криеха по къщите си и ужасяваха жените и децата с ридания, моят мъж яздеше по баирите, пиян и с псувни. Ако е плакал сред ридовете, плакал е сам и единствен бог е бил свидетел на неговата слабост. Но винаги се връщаше, ругаеше по-високо от всякога, а аз го слагах да си легне, сядах до него и го гледах в очите.