Уилям Сароян - Велосипедистът от Бевърли Хилз

За своето отделение знаех само едно: бях там с пет-шест други момченца и възпитателката ни се казваше мисиз Уинчестър.

Нощем две-три момченца се размърдваха в креватчетата си и се разплакваха, като се мъчеха да скрият това от другите, защото се смяташе срамно да плачеш или да си подмокриш постелята. В тъмната стая останалите, които не плачеха, си говореха помежду си. Смееха се на мисиз Уинчестър и на ревльовците. От време на време ревльовците не искаха да говорят с другите, мислеха си, че по този начин плачът им няма да се забележи. Замираха за малко неподвижни и мълчаливи и после отново почваха да се въртят и избухваха в плач. Най-сетне всички се укротяваха и заспиваха.

Кой бях аз? Бях едно от момчетата в отделението за малките. На какво принадлежах? Не зная, но мисля, че нямах нищо общо с мястото, на което се намирах. Какво трябваше да правя? Трябваше да се подчинявам на правилника, трябваше да се науча да се обличам сам, да си връзвам връзките на обувките и да вярвам в приказките за бога.

Виждах брат си всеки ден, но той живееше по друг начин, макар и на същото място. Питах го къде е мама и той ми отвръщаше, че е в Сан Франциско и работи в едно семейство като слугиня. Питах го кога ще я видим отново и той ми отговаряше, че не знае. Питах го дали му харесва това място, отговаряше ми, че го мрази.

Всеки тук мразеше това място. Защото не беше дом, това е всичко.

Един неделен ден майка ми дойде от Сан Франциско с пълна кошница сандвичи и отидохме на пикник. Седяхме на тревата и тя ни раздаваше сандвичите, а ние всички дъвчехме и приказвахме. Нейният английски беше лош, но тя можеше да говори тъй, че да я разбират. С най-голямата ми сестра Козет, която тогава бе дванайсетгодишна, говореше на арменски. Не разбирах какво си говорят.

А сбогуването с момчетата и момичетата! Спомням си Мелвин Ати, който и да бе той. Спомням си Хуанита Полърд, която и да бе тя. Бялата стомна, пълна със студено мляко през горещите следобеди си спомням. Късчетата месо от готвача и златния кръст. Неделните закуски с печени или варени яйца. Храбрите разходки до неделното училище. Магьосниците от планините. Лешниците по храстите. Папратта и дъбовете покрай пътя. Кучетата, които хващахме и мъкнехме в къщи. Гущерите със сини кореми, които се откъсваха от опашките си, като ги заловиш. Катеренето по тънките евкалипти, които се огъваха до земята. Гостите, които ни разправяха приказки. Немският оркестър, който свиреше на стъпалата пред общината.

Веднъж през лятото ме поканиха да прекарам една седмица при някакво семейство от Оукланд и аз като глупак позволих на някой си да дойде да ме вземе и да ме отведе с трамвая до дома си. Мястото бе вонящо и едва изтраях, докато се върна. Всяко семейство си има някаква миризма, но от миризмата на това семейство просто ми прилошаваше. Предпочитах миризмата на Фред Финч, с която вече бях свикнал.

Там прекарах дълги дни и години и денят, когато напуснах, ми се струваше прекрасен. Дойде влакът, ние четиримата се качихме, седнахме и той потегли. Заминавахме за Фресно, аз бях на седем години. Във Фресно живях десет години.

Не зная какво създава писателят, но вероятно не е щастието. Щастливото момче или щастливият човек не се нуждае от писане. Но имало ли е някога щастливо момче? Имало ли е някога щастлив човек?

В Оукланд се събудих и почнах да забелязвам и да запомням. Във Фресно почнах да работя. Сам реших да почна работа. Брат ми Хенри се хвана да продава „Фресно Ивнинг Хералд“, тръгнах да продавам вестници и аз. Той беше на десет години и половина, аз на седем и половина. Излязох на улицата и там започнах да живея. Най-сетне се бях отървал от приюта. Най-сетне имах дом, къщата на Сан Бенито № 2226. Живеехме там с майка ми, сестрите и брат ми. В целия град имаше клонове от рода на баща ми и от рода на майка ми. Всеки клон си имаше своя собствен дом и своите членове.

Но мой дом бе целият свят и аз се радвах, че съм в него.

В този свят аз открих за себе си един друг свят — в театрите и кината на Фресно. В „Хиподрум“ даваха филми и оперети, в „Орфей“ на Бродуей — само водевил, в „Либърти“ — само филми, същото бе и в „Синема“ и „Бижу“. На всички тези места аз прониквах безплатно благодарение на приятелството си с контрольорите или пък като се промъквах тайно. Гледал съм почти всички филми, които идваха в града, и почти всеки водевилен спектакъл. Този друг свят в истинския бе странен и прекрасен. Чувствах необходимост да обитавам и този свят, но винаги първо си свършвах работата, а тя беше да продам вестниците.