Уилям Сароян - Велосипедистът от Бевърли Хилз

Водата си стоеше там, където беше. Празната кутия си оставаше празна.

Извадих пълната кутия от земята и излях водата в празната. Като се напълни, извадих и нея от земята. Почнах да преливам водата от едната кутия в другата. После я излях в едната дупка. Върнах се до крана, напълних и двете кутии с вода и ги занесох пак на същото място. Сега и двете кутии бяха пълни, но нищо не бях измислил. Мисленето и любовта не можаха да родят нещо невъзможно, както се бях надявал да стане. Седнах на земята до кутиите и дълго време ги гледах, мислейки задълбочено. Припомнях си момчето и страданието в сърцето му — защото е загубило някого, защото е загубило източника на любов. Пред очите ми стояха двете кутии, пълни с вода. Излях водата от едната кутия в пръстта и пак я видях да изчезва.

Проблемът си оставаше ясен и прост: да накарам водата от пълната кутия да се прелее сама в празната.

Този път не поставих кутиите в дупките, а на повърхността. Бяха на не повече от двайсетина сантиметра една от друга. Но водата не се преливаше. Не изчезна от едната кутия, за да се появи в другата. Едната оставаше пълна, другата — празна. Сложих ги една до друга, надявайки се това да помогне.

Отчаяно исках да стане така. Трябваше да го постигна. Трябваше да я накарам да се премести. Още чувах плача на момчето. Още го виждах, като върви след катафалката.

Но нищо не ставаше.

Излях водата от празната кутия и гледах как се попива в земята.

После ритнах едната кутия, след нея и другата. Ритах ги пред себе си, докато прекосих целия двор.

В играта се включиха много момчета, които познавах само по физиономия, а не по име, и заритахме кутиите напред-назад, докато се смачкаха и вече не можеха да се напълнят с вода.

Изобретението се провали. Мъртвият не се възвърна. Смъртта си оставаше смърт. Когато иззвъня камбаната, отидох в столовата да вечерям. При тези обстоятелства не ми оставаше нищо друго.

Не проследявам света улица по улица, защото никога не съм живял, вървял или писал по хронологичен ред. В началото преживях края, живях средата, изживявах началото, всичко наведнъж и заедно и в средата бе същото, както и в края. Никога не съм имал време или нагласа да изживея само средата в средата, или началото в началото.

Разхождах се по всички посоки из улиците, живеех в тях по всяко време. Пишех по всякакъв начин за времето си, което всъщност не бе мое, а ничие, каквото е и времето на смъртта. Държах на порядъка, държах и на самия себе си. Редът, който бях открил, бе редът на безредието. Това, което станах или което излезе от мене, не беше мое.

Първата улица, преди всички, беше пътят.

Конете бяха впрегнати, фургонът натоварен с вещите на баща ми, майка ми седна на седалката отпред, а двете ми сестри, брат ми и аз се настанихме отзад. Баща ми се качи на фургона и седна до майка ми. Взе поводите и подкара. Конете потеглиха по селския път.

Гледах назад и виждах къщата, заобиколена с лозя. Бяхме живели там, но не можех да си я представя. Денят миришеше на жега, прах, трева и вода. Фургонът се клатушкаше. Баща ми подвикваше на конете. Задрямах.

А след това баща ми почина. Видях го веднъж и после никога повече. Пътят минаваше край град Сейнджър, девет мили източно от Фресно. Фургонът спря във Фресно и оттам баща ми отведе с влак семейството си до Сан Бруно, но не помня нито пристигането с фургона до Фресно, нито потеглянето на влака, ни баща си или нещо друго.

Отначало спях и се пробуждах само на завоите, но за едно дълго време не си спомням нищо или си спомням откъслечни неща, без да имам обща картина.

Фресно, Сейнджър, Сан Хосе, Кембъл, Сан Бруно, Сан Франциско, Оукланд — това са местата, за които зная, че сме били там, но не от спомени, защото всичко ми се струваше сън и не си представях нищо конкретно.

Улиците във Фресно бяха наречени по буквите на азбуката, по номера или на имената на светци и разни други. През 1908 година улица А пресичаше Южната Тихоокеанска железница и досега е така, но улица Z е изчезнала. Улица H беше от вътрешната страна на железопътната линия. На улица H между Тулеър и Кърн през 1908 година се намираше домът, в който съм се родил.

Забравил съм името на лозята край Сейнджър, помня само, че беше испанско. Ла Палома ли беше? Мисля, че е така. Но не помня точно. Чувал съм само да разправят.

Започнах да живея истински в приюта Фред Финч в Оукланд, Калифорния. Сбогувах се с майка си и започнах. Започнах да мисля, да разсъждавам, да се интересувам за какво е всичко. Преди тази раздяла нямах причина да забелязвам или да запомням нещата. Бях забелязвал и запомнял случайно, но сега почнах да помня и забелязвам, защото исках да разбера кой съм, към какво принадлежа и какво ще излезе от мен. Аз бях син на баща си, но той бе мъртъв. Бях син на майка си, но тя си бе отишла. Бях брат на Хенри, но той бе в друго отделение на приюта, отделението за момчета над шест години. Бях брат на Козет и Забел, но те бяха в отделението за момичета. Все пак поне и четиримата бяхме заедно в един и същ приют. Казваха ми Уили. Не знаех второто си име, въпреки че го бях чувал. Тогава не си спомнях със сигурност дали това име е моето. Нямах и понятие от националност и религия.