Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

Господин дьо Курвал, на колене пред своята съпруга, се мъчеше да я успокоява и утешава, когато изведнъж…

Наближаваше седем часът, здрачаваше рано… беше октомври… Лакеят влезе и съобщи, че някакъв непознат иска настойчиво да разговаря с господин дьо Курвал. Флорвил потрепера… неволни сълзи се стичаха по бузите й, тя залитна, искаше да каже нещо, но гласът й замря.

Господин дьо Курвал, притеснен от състоянието на своята жена, нареди да помолят госта да изчака и побърза да й помогне. Но госпожа дьо Курвал, която се страхуваше да не припадне от силното вътрешно вълнение, се стараеше на всяка цена да прикрие въздействието, което имаше върху нея съобщението, повдигна се с усилие и каза:

— Нищо… нищо ми няма… нека влезе.

Лакеят излезе и след миг се върна, следван от един мъж на тридесет и седем — тридесет и осем години, с приятна физиономия, която издаваше обаче дълбока скръб.

— Татко! — извика непознатият, хвърляйки се в краката на дьо Курвал. — Можеш ли да познаеш сина си, изгубен преди двадесет и две години и жестоко наказан за своите грешки от нещастия, които го сполетяваха непрестанно?

— Кой? Вие сте мой син?… Велики Боже! Пръст на съдбата ли е това?… Кой те накара да си спомниш за моето съществуване?

— Сърцето ми… моето каещо се сърце, което никога не е преставало да те обича! Изслушай ме, татко… изслушай ме, имам толкова неща да ти разказвам, седнете, ако обичате… и вие, госпожо — говореше младия Курвал, обръщайки се към съпругата на своя баща. — Извинете ме, че още при първата среща съм принуден да разкрия пред вас страшните нещастия, сполетели нашето семейство, които е невъзможно повече да крия от моя баща.

— Моля, говорете, господине — прошепна госпожа дьо Курвал със сподавен глас, отправяйки блуждаещ поглед към младия мъж, — езикът на нещастието ми е познат още от детинство.

И пътникът спря поглед тогава на госпожа дьо Курвал и отвърна с неволна възбуда:

— Нещастна, вие… госпожо? О, небеса! Не е възможно да са се стоварили върху вас такива, каквито върху нас. Всички седнаха… Трудно е да се опише състоянието на госпожа дьо Курвал… тя ту повдигаше поглед, ту го забиваше в земята… дишаше тежко. Господин дьо Курвал изтриваше сълзите си, синът му се опитваше да го успокои, молеше го да го изслуша с внимание. Най-после подеха разговор.

— Толкова много неща имам да ти разказвам, татко — започна младият Курвал, — че ми разреши да отмина детайлите и да ви съобщя най-важните. Дайте ми дума и вие, госпожо, че няма да ме прекъсвате, докато не завърша цялата история.

— Татко, с тебе се разделих, когато бях на петнадесет години; последвах майка си, която в заслеплението си обичах повече от теб. Тя те беше напуснала преди много години. Открих я в Лион, но нейната развратност ме ужаси до такава степен, че ако исках да запазя остатъците от уважението, което й дължах като майка, трябваше колкото се може по-бързо да избягам от там. Заминах за Страсбург, където се беше установил един полк от Нормандия…

Госпожа дьо Курвал го погледна с ужас, но успя да се овладее.

— Успях да заинтригувам със своята съдба командира на полка, един полковник — продължаваше младия Курвал — и той ме назначи младши лейтенант; след около година се намерихме в гарнизона на Нанси заедно с целия полк… Там се влюбих в братовчедката на някоя си госпожа дьо Веркен; прелъстих съвсем младото момиче и имах син от нея, а после най-недостойно я изоставих…

При тези думи госпожа дьо Курвал потрепера; глух вопъл се изтръгна от гърдите й, но тя не помръдна и остана неподвижна във фотьойла.

— Тази нещастна авантюра беше причина за всичките ми неволи. Дадох детето за отглеждане на някаква жена, която живееше наблизо до Метц. Тя ми обеща да го отгледа най-грижовно. След време се завърнах в своя полк. Всички осъждаха моето поведение, тъй като тази госпожица не се показа повече в Нанси и върху мене се стовариха обвиненията за нейното изчезване. Тя беше толкова хубава, че от нея се интересуваха много мъже в този град, всички до един готови да ми отмъстят. Трябваше да се явя на дуел с един от тях, убих своя противник, а после заминах за Торино заедно с моя син, който взех, преминавайки покрай Метц. Дванадесет години служих на краля на Сардиния. Няма да ви разказвам за нещастията, които ме сполетяваха, бяха наистина безбройни. Едва когато напусне Франция, човек започва да я цени! Междувременно моят син растеше и ставаше все по-обещаващо момче. В Торино се запознах с една французойка, която беше компаньонка на една от нашите принцеси, омъжена в тамошния кралски двор; тази многоуважаема дама се заинтересува от моите нещастия; аз се осмелих да я помоля да заведе моя син във Франция, където да може да продължи образованието си, като й обещах да оправя финансите си и след шест години да отида и да си взема момчето. Тя прие и заведе в Париж моето нещастно дете, не жалеше средства за неговото образование и редовно ме уведомяваше за неговия напредък.