Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

Но като че ли ми бе предопределено нещастието да ме настига навсякъде и непрестанно да бъда или жертва, или свидетел на зловещите му действия.

Една вечер се връщах доста късно от разходка в компанията на своята камериерка, с мен вървеше само това момиче и лакеят, който бях наела след пристигането си в Нанси; в хотела всички вече спяха. В момента, когато отварях вратата на своята стая, една жена, около петдесетгодишна, висока, все още много хубава, която познавах по външен вид още от времето, когато живеех в същия хотел, изскочи изведнъж от своята стая, съседна на моята, и се насочи въоръжена с кама в ръка към отсрещната стая. Естествената ми реакция беше да видя какво става… Затичах се. Прислугата ме последва. За миг само преди да успеем да вдигнем тревога или да се опитаме с нещо да помогнем… тази нещастница се нахвърли върху някаква жена, като я повали и заби в сърцето й ножа повече от двадесет пъти, после се извърна и изтича към стаята си, без да ни забележи. Тогава ни се стори, че това е някаква умопобъркана, не разбирахме какъв мотив може да има подобно престъпление. Камериерката и лакеят започнаха да викат, без да си дават сметка какво правят; със заповеден жест им наредих да мълчат, сграбчих ги за ръцете и ги вмъкнах в стаята си, където веднага се заключихме.

От коридора достигаха до нас отгласи от страшна бъркотия; смъртно наранената жена успяла да се довлече до стълбите, издавайки ужасяващи крясъци; преди да издъхне успяла да произнесе още името на своята убийца. И тъй като се знаеше, че същата вечер ние се бяхме върнали последни в хотела, арестуваха ни заедно с престъпницата. Показанията на умиращата не оставяха ни най-малко съмнение върху нас, затова полицията се задоволи да ни препоръча да не напускаме хотела до завършването на процеса. Закарана в затвора, престъпницата не признала нищо и се бранила срещу обвинението с голяма решителност; освен мен и двамата ми слуги, други свидетели нямаше, тъй че трябваше да застана пред съда… да дам показания… и старателно да прикрия тревогата, която разкъсваше душата ми. Та аз самата също заслужавах смърт, подобно на тази престъпница, която сега щях да изпратя на ешафод, благодарение на принудителните си показания; аз извърших същото престъпление!

Не знам какво бих дала да можех да избегна тези жестоки показания; струваше ми се, че с всеки въпрос изцеждат по капка кръв от сърцето ми. Трябваше обаче да говоря; свидетелствувахме каквото бяхме видели. Въпреки че всички бяха убедени в престъплението на тази жена, която, както разбрах, беше убила своята съперница, въпреки че съдиите бяха сигурни, че е виновна, оказа се, обаче, че без нашите показания не биха могли да я осъдят, тъй като в тази афера е бил замесен и някакъв мъж с подозрително поведение, който избягал и лесно би могъл да бъде подведен за извършването на това убийство. Но нашите показания и особено тези на лакея, който беше от персонала на хотела и познаваше добре дома, в който беше извършено престъплението… тези жестоки показания, които не бихме могли да откажем, без да се компрометираме, подпечатаха смъртната присъда на тази нещастница.

На последната ни очна ставка тази жена ме оглеждаше с изключително вълнение и най-неочаквано ме попита на колко съм години.

— Тридесет и четири — отговорих аз.

— Тридесет и четири ли? И произхождате от тази провинция?

— Не, госпожо.

— И се казвате Флорвил?

— Да — отговорих аз, — така ме наричат.

— Не ви познавах, госпожо — каза тя, — но сте почтена, и, както се говори, уважавана в този град. Това ми стига в моето нещастие.

После продължи развълнувано:

— Видях ви насън, сред всичките тези ужасии… бяхте с моя син… защото аз съм майка, и както виждате нещастна… същата фигура, същият ръст, даже същата рокля… и ешафодът се изправи пред очите ми…

— Насън ли? — извиках аз, — насън, госпожо… — Едва тогава си спомних моя собствен сън преди известно време; чертите на лицето й се бяха врязали в съзнанието ми; в тази жена аз разпознах същата фигура, която се появи заедно със Сеневал до ковчега от тръни… Очите ми се напълниха със сълзи; колкото повече се заглеждах в тази жена, толкова по-силно желаех да се откажа от показанията си… дори да приема върху себе си нейната смъртна присъда. Изпитвах желание да избягам, а не можех да се помръдна. Забелязаха, че съм много смутена, но съдът беше убеден в моята невинност, тъй че се задоволи само да прекъсне разговора ни… върнах се вкъщи съсипана, изпълнена с най-противоречиви чувства, причината за които не можех да си изясня. На следния ден тази нещастница беше изправена на ешафода.