Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

Удивляваше ме хладнокръвието на тази жена: непонятно беше за мен как може една съвест, обременена с толкова грехове, така спокойно да очаква последния миг от своя живот, ужасна последица от пълното й безверие. Ако потръпваме ужасени при грозната смърт на някои злодеи, то колко по-страшна е такава закоравялост в мига на смъртта!

Всички нейни желания бяха изпълнени. Тя нареди да сервират чудесна вечеря, опита много от ястията, пи испански вина и ликьори, лекарят не й забрани нищо, като заяви, че в състоянието, в което е тя, нищо не може да й навреди.

Изтеглихме билетите от лотарията, на всеки се падна почти по сто луидора, в злато или в бижута. Едва бяхме приключили тази малка игра, когато тя внезапно изпадна в криза.

— И тъй… сега ще е, нали? — обърна се тя към лекаря все още в пълно душевно спокойствие.

— Госпожо, опасявам се, че…

— Ела при мен, Флорвил — каза тя, протягайки ръце към мен. — Нека да си кажем последно сбогом, бих искала да издъхна в обятията на добродетелта…

Притисна се конвулсивно към мен и в този миг нейните красиви очи се затвориха завинаги.

Бях чужда в тази къща и нищо повече не ме свързваше с нея, затова я напуснах веднага… можете да си представите в какво състояние бях… и колко този спектакъл ме потресе!

Твърде много се различаваше начинът на мислене на госпожа дьо Веркен от моя светоглед, за да мога най-искрено да я обикна; не беше ли тя първопричината за моето падение и всичките последици? Тази дама обаче, сестра на единствения човек, който се е грижил за мен през целия ми живот, се отнасяше към мене толкова доброжелателно, беше така великодушна, дори в минутите на смъртта си, че моите сълзи наистина бяха искрени и огорчението ми се увеличаваше от мисълта, че въпреки всичките си положителни страни, това нещастно същество се беше погубило само и сега, отхвърлено от лоното на Вечността, несъмнено очаква най-жестоки страдания, полагащи се за един живот, изпълнен с разврат. И само мисълта за безкрайната милост на Бога ме утешаваше в моите безнадеждни размишления; падах на колене и се осмелявах да моля Най-Висшето същество да се смили над тази нещастница. Аз, която толкова имах нужда от милосърдието на Небето, исках да го измоля за другите! Според възможностите си исках да укротя гнева на небето; отделих десет луидора от своя дял в лотарията на госпожа дьо Веркен и наредих веднага да бъдат раздадени между бедните от тамошната енория.

Последната воля на покойната беше изпълнена най-точно; беше се погрижила много старателно за всичко. Тленните останки на покойната бяха погребани под жасминовия храст, а на надгробната плоча беше гравирана само една дума: VIXIT.

Ето така се погуби сестрата на моя най-близък приятел; одухотворена и умна жена, толкова очарователна и талантлива, че при друго поведение би могла да заслужи уважение и любов сред всичките, които я познаваха, за съжаление тя събуждаше само презрение. С годините нейната разпуснатост се е увеличавала; няма нищо по-опасно от липсата на принципи във възраст, когато вече е изчезнало чувството за срам; покварата разяжда сърцето, изкушението задълбочава склонността към порочни постъпки и незабележимо довежда до престъпление, което се възприема като поредната допусната грешка . Невероятното заслепение на нейния брат не преставаше обаче да ме удивлява; толкова голяма е силата на добротата и наивността! Благородните хора никога не подозират злото у другите, защото те самите не са способни на това и затова много лесно стават жертва на първия негодник, който реши да ги измами; безочливият негодник, който цели да накърни честта или имуществото на благородния човек, неминуемо се унижава напълно и без да е доказал дори своята похватност в престъплението, още повече допринася за прослава на добродетелта.

Със смъртта на госпожа дьо Веркен изгубих всякаква надежда да получа някога каквито и да било вести за моя любим и за моя син; разберете ме, господине, че не можех да разговарям с нея за тези неща в страшното състояние, в което я сварих.

Смазана от тази катастрофа, измъчена от пътуването, което предприех в пълно отчаяние, реших да си отпочина известно време в Нанси в един хотел, където се установих, без да се срещам с абсолютно никой, още повече че господин дьо Сент Пра беше пожелал да скривам името си. Оттам написах писмо до моя наставник, като реших да замина едва след като получа отговора му.

„Нещастното момиче, което може би нищо не значи за Вас — му пишех аз, — което има право само на вашето съжаление, непрестанно нарушава вашето спокойствие. Вместо да облекча болката ви, причинена от голямата загуба, осмелих се да ви пиша за своите грижи, да ви моля за съвети и да очаквам вашите заповеди“ и т.н.