Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

— Всичко това, което имате добрината да ми кажете — отвърна госпожица дьо Флорвил, — ми каза същото господин дьо Сент Пра. Но прекомерната доброта и на единия, и на другия не може да сподави моите угризения на съвестта, да ме утеши в страданията ми. Няма значение, нека продължа по-нататък, сигурно сте нетърпелив да чуете края на тази история.

Госпожа дьо Дюлфор изпадна в отчаяние; този млад мъж я интересуваше и й беше така горещо препоръчан, че дълбоко скърбеше за неговата смърт. От друга страна обаче, тя разбираше необходимостта от запазването на тайната и знаеше, че разгласяването й би могло да ме погуби, но няма да върне живота на нейното протеже, така че мълчеше. Госпожа дьо Леренс, въпреки цялата строгост на своите принципи и изключителната порядъчност на своите нрави, постъпи още по-благородно, защото благоразумието и милосърдието бяха отличителни черти на нейния характер; съобщила пред всички вкъщи, че ме е обхванал някакъв странен каприз да замина за Париж през нощта, за да се порадвам на свежестта на нощния въздух по пътя, и че съм я предупредила още вечерта за екстравагантната си идея, и че сега вече се чувствувам по-добре и тя има намерението да побърза за столицата, където ще остане на вечеря; под този претекст тя освободила прислугата за вечерта. Когато останали насаме с приятелката си и с господин дьо Сент Пра, тя изпратила да извикат свещеник; пасторът бил, както и тя самата, човек благоразумен и свят; той издал без затруднение смъртен акт, в който вписал естествена смърт и лично погребал при пълна тайна, в присъствието на двама свои хора, нещастната жертва на моя гняв.

След като свършили това, всички се заклели да пазят пълна тайна, а господин до Сент Пра побърза да ме успокои, като ми съобщи всичко, което е извършено, за да може моето деяние да потъне завинаги в забрава. Той ме уговаряше да се върна при госпожа дьо Леренс най-нормално… тя била готова да ме приеме…, но аз не се реших на това; тогава той ме посъветва да предприема някакво пътуване. Госпожа дьо Веркен, с която поддържах редовна приятелска кореспонденция, както вече казах, отдавна настояваше да я посетя и да прекарам при нея няколко месеца; казах за това на нейния брат и той се съгласи, така че осем дни по-късно аз заминах за Лотарингия; за жалост споменът за моето престъпление вървеше с мен навсякъде и никой не беше в състояние да ме успокои. Събуждах се посред нощ от стенанията и виковете на нещастния Сент Анж, които чувах насън, виждах го все така облян в кръв, повален в краката ми, струваше ми се, че горчиво ме упреква за моята жестокост и ми се кълне, че споменът за това ужасно деяние ще ме преследва чак до гроба, и сякаш едновременно скърбеше, че не опознах сърцето, което пронизах с острието на смъртта…

Една нощ пред мен се яви Сеневал, нещастният ми любовник, когото не можех да забравя, защото само той ме свързваше още с Нанси; той ми показа два трупа: на Сент Анж и на някаква напълно непозната жена. 2 2 Да се запомни изразът: „някаква напълно непозната жена“, за да не се загуби после нишката на разказа. Флорвил ще бъде сполетяна от още нещастия, докато воалът на загадката се вдигне и тя разбере коя е жената, която е видяла насън. Той ги обливаше със сълзите си и ми показа недалеч от тях ковчег, застлан с тръни, който като че ли беше отворен за мене.

Събудих се силно развълнувана, в душата ми се кълбяха хиляди смесени чувства, някакъв вътрешен глас ми казваше: „Винаги, когато заспиш, ще ти се явява тази нещастна жертва и ще изтръгва от очите ти кървави сълзи, от ден на ден все по-болезнени. И острието на твоите угризения никога няма да бъде притъпено…“

В такова състояние на духа пристигнах в Нанси; там ме очакваха нови огорчения; щом веднъж ръката на съдбата ни притисне със своята тежест, ударите й бързо се умножават.

Първо се отбих в дома на госпожа дьо Веркен; тя ме беше помолила за това в своето последно писмо, в което подчертаваше, че изпитва голямо нетърпение и радост да ме види отново.

Господи, в каква ситуация ни беше съдено да изпитаме тази взаимна радост! Тя лежеше на смъртното си ложе, въпреки че бяха изминали само петнадесет дни от момента, в който ми беше писала… споделяйки своите радости и с надеждата за бъдещи. Ето какво са плановете на обикновения смъртен; посред забавления и удоволствия безмилостната смърт прекъсва нишката на неговия живот, а той е живял, без да се замисля за този фатален миг, сякаш ще бъде на земята вечно, потъва завинаги в бездната на безсмъртието, несигурен в съдбата, която го очаква отвъд!