Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

Накрая той се приближи към мен в дъното на градината.

— Госпожице — обърна се той към мен с неочаквано възмущение, — най-после успях да се успокоя, вашите съвети ми помогнаха, виждате колко съм спокоен сега… исках да ви видя насаме, за да се сбогувам… да, имам намерение да избягам от вас завинаги… искам да избягам и вие никога повече няма да видите човека, който толкова ненавиждате! О, да, никога повече няма да ме видите!

— Вашият план ми доставя удоволствие, радвам се, че възвърнахте разсъдъка си. Но — добавих аз с усмивка — тази промяна не ми се струва много искрена.

— По какъв начин мога да ви убедя в своето безразличие към вас?

— Като се държите съвсем различно, отколкото досега.

— Когато вече няма да бъда тук… когато няма да ви измъчвам само с появяването си, може би тогава ще повярвате вече в промяната, която с толкова усилия се стараехте да предизвикате у мен?

— Истина е, че само такава стъпка би могла да ме убеди, отдавна ви съветвам да го направите.

— Ах! Толкова ужасен ли ви изглеждам?

— Вие сте едно много мило момче, но би трябвало да потърсите подходящи за вас момичета и да оставите на мира жена, която не е в състояние да ви изслуша.

— Ще ме изслушате обаче! — извика гневно той. — Да, жестока жено, ще ме изслушате, дори и да не искате, всичките пламенни чувства, избухнали в моята душа, ще чуете клетвата ми, че няма на света нещо, на което не бих се осмелил… за да ви заслужа, за да ви притежавам! Вие не вярвате — каза той несдържано — в моето мнимо заминаване, нали? Престорих се, за да ви изпробвам! Аз да замина… да напусна мястото, където сте вие… хиляди пъти бих посегнал на живота си, отколкото да направя това! Проклинайте ме, коварна жено, проклинайте ме, щом такава е моята нещастна съдба, но не се заблуждавайте, че ще успеете да победите любовта, която изпитвам към вас.

Произнасяйки тези думи, Сент Анж беше изпаднал в такова състояние, като че ли предизвикано от фаталността, която никога няма да мога да разбера, че това ме трогна до такава степен, та трябваше да се обърна, за да скрия сълзите си; оставих го в дълбочините на гъсталака, където преди миг ме беше спрял. Не тръгна след мен; чух само, че падна на земята в пристъп на някакъв ужасен делириум. Аз самата, въпреки че не питаех никакви любовни чувства към този младеж, бях толкова развълнувана, дали от съчувствие или от спомените, че не можах да удържа риданието си.

— За съжаление — си казвах аз, отдавайки се на болезнен размисъл, — също така се беше обръщал към мен и Сеневал някога… със същите думи изразяваше пламенните си чувства… Беше също в градината… в такава същата като тук… казваше, че ще ме обича вечно… и все пак така жестоко ме измами! О, небеса! Боже справедливи! Беше на същата възраст! Ах! Сеневал, Сеневал, още веднъж ли искаш да ме лишиш от покой? За втори път се явяваш пред мен в прелъстителния образ на този младеж, за да ме хвърлиш в пропастта, така ли? Бягай оттук, подлецо, бягай, отвращавам се даже от спомена за теб!

Избърсах сълзите си и се затворих в стаята си чак до вечерта, тогава слязох долу, но Сент Анж не се появи на масата, предал да съобщят, че се чувствува неразположен, а на следния ден беше вече така овладян, че на лицето му можех да прочета само спокойствие. Наивната аз, повярвах му, че наистина е преодолял у себе си нещастната страст. Заблуждавах се! Какво коварство! Нямам право да го обсипвам с хули… той заслужава само моите сълзи и вечните ми угризения на съвестта…

Сент Анж беше намерил сили в себе си да се успокои, само защото сигурно бе съставил окончателния си план за действие. Минаха два дни, на третия ден вечерта той извести публично за своето заминаване; уговори се със своята покровителка госпожа дьо Дюлфор за някои подробности от общите им неща в Париж.

Всички си легнаха да спят… Моля да бъда извинена, господине, за вълнението, в което ме хвърля мисълта за тази страшна катастрофа… не мога да се връщам към тези си спомени, без да потръпна от ужас.

Нощта беше необичайно гореща и аз лежах в леглото си почти гола. Камериерката излезе, аз загасих свещта… За нещастие бях оставила едно панерче с ръкоделие до леглото си, защото току-що бях свършила изрязването на един воал, който ми трябваше за следващия ден. Едва бях притворила очи, когато чух някакво шумолене… Подскочих в леглото и седнах… когато внезапно почувствувах, че нечия ръка ме прегръща…

— Няма да ми избягаш, Флорвил — чух Гласа на Сент Анж (защото това бе той!). — Извини моята извънмерна страст, не прави опит да се изтръгнеш от прегръдката ми… трябва да бъдеш моя.