Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

Ето как ми говореше мадам дьо Леренс, ето как възвисяваше духа ми със своите съвети, как обогатяваше душата ми със своето благословено наставничество. Обаче, както ви обещах, ще отмина с мълчание дребните детайли от моя живот в този дом, за да спра вниманието ви на същественото. Трябва да споделя с вас, човек благороден и чувствителен, своите падения и грешки, а затова, че небесата ми дариха мир и спокойствие в този дом и ми показаха пътя на нравствеността, трябва да им благодаря и да замълча.

През цялото време не престанах да си пиша с госпожа дьо Веркен; получавах редовно два пъти в месеца вести от нея и въпреки че бях длъжна да се отрека от това си познанство без колебания, новият ми начин на живот, новите принципи изискваха в определен смисъл окончателното скъсване с нея, обаче благодарността ми към господин дьо Сент Пра и още повече — ще си призная най-откровено — тайните чувства, които ме свързваха със скъпи на сърцето ми места, пък и надеждата, че някой ден ще мога да получа вест от моя син, всичко това ме караше да поддържам приятелството си, което от своя страна госпожа до Веркен старателно поддържаше. Опитах се да я склоня да промени нравите си, като възхвалявах сладостите от моя начин на живот, но тя ги считаше за химери и не преставаше да ми се подиграва и да ги пренебрегва, държейки неизменно на своите възгледи. Тя ме уверяваше, че нищо на света не е в състояние да я накара да се откаже от своя светоглед; пишеше ми за свои нови забавления, поставяше ги много по-високо от моето покорство, тази перверзна жена представяше многобройните си падения като малки триумфи, които й носеха истинско упоение, особено удоволствието да покварява млади сърца подслаждаше огорчението й, че не всичко, което й подсказва въображението, може да бъде осъществено. Често молех госпожа дьо Леренс да ми помогне с красноречивото си перо, за да поразя моята противница, и тя се съгласяваше с истинска радост; госпожа дьо Веркен винаги ни отговаряше и нейните софизми, понякога много силни, извикваха у нас разумните доводи на чувствителното сърце, в което най-вече вярваше госпожа дьо Леренс, и ние откривахме неоспорими аргументи, които отхвърляха порока и се противопоставяха на безверието. Молех от време навреме госпожа дьо Веркен да ми съобщи нещо за съдбата на човека, когото продължавах да обичам, но тя или не можеше, или не искаше нищо да ми напише.

Вече е време, господине, да преминем към втората катастрофа в моя живот, към тази Кървава история, споменът за която всеки път разкъсва сърцето ми и която ще ви даде да разберете на какво ужасно престъпление съм способна, за да се откажете несъмнено от ласкателните си намерения спрямо мен.

При цялата суровост на нравите, които владееха дома на госпожа дьо Леренс, която вече описах, тя приемаше само няколко приятели. Госпожа дьо Дюлфор, дама в напреднала възраст, някога близко свързана с княгиня Пиемонт, която често ни посещаваше, един ден помоли госпожа дьо Леренс да й представи един млад човек, препоръчан й, когото тя искаше да въведе в знатен и почтен дом, където безбройните примери на добродетелност биха повлияли благотворно на сърцето му. Моята наставница искаше да се извини с факта, че никога не приема в дома си млади мъже, но после се поддаде на горещите молби на своята приятелка и прие да се запознае с кавалера дьо Сент Анж. Така той се появи в нашия дом.

Дали беше предчувствие или нещо друго, трудно ми е да кажа, но още щом погледнах този млад мъж, побиха ме тръпки, причината обаче не можех да отгатна. Всеки миг можех да припадна. Без търся мотивите за това странно чувство, отдадох всичко на здравословното си неразположение и Сент Анж престана да ме интересува. Ако обаче този млад човек от пръв поглед ме развълнува така силно, то аз самата бях произвела подобно впечатление у него — както по-късно научих от неговата уста. Сент Анж беше приет с толкова голямо уважение в този дом, че не се е осмелил по никакъв начин да прояви огъня, който е пламнал в сърцето му. Минаха три месеца, докато той се осмели да ми проговори, но очите му говореха така силно, че не можех да сгреша. Бях решила да не повтарям никога постъпката, която някога стана причина за моето нещастие, и твърдо придържайки се към най-добрите принципи, може би повече от двадесет пъти бях готова да предупредя госпожа дьо Леренс за чувствата, които отгатвах в този млад човек; възпираше ме само опасението, че мога да го обидя, и аз запазих мълчание. Това фатално решение скоро стана причина за ужасяващо нещастие, за което искам да ви разкажа.