Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

Да оставим за миг настрана религията и да разгледаме — както някои искат — самия човек. Ще се намери ли такова безумно същество да повярва, че някой, който нарушава всичките закони на обществото, ще бъде оставен на мира? Не е ли в интерес на човечността и правата, които тя формулира, за да запази своята сигурност, да бъде унищожен веднага такъв, който ги нарушава или отрича? Някакво положение в обществото или богатство могат да осигурят на злия човек мимолетен проблясък на успех; но колко кратък ще бъде той? Разпознат и демаскиран, той скоро ще стане предмет на публична ненавист и всеобщо презрение; ще се намерят ли тогава защитници на неговите простъпки или поне такива, които да го утешат в неговото падение? Никой няма да признае, че е имал нещо общо с него, щом вече няма какво да им предложи, всички ще го изхвърлят като ненужен баласт, нещастия ще се струпат на главата му от всички страни, ще унива той в несрета и срам и загубил и последното убежище в окаяното си сърце, скоро ще бъде изоставен и отчаян. Имат ли някаква стойност абсурдните разсъждения на нашите противници?

Защо са всички тези напразни усилия да се омаловажи добродетелта и аргументите, че всичко, което не е универсално, е само химера, и, разбира се, добродетелта, която съвсем не е всеобщо явление, в действителност не съществува? И какво от това? Няма добродетелност, защото всеки от народите има своя представа за нея, така ли? Защото различният климат и различните темпераменти налагат на хората различни спирачки? Понеже добродетелта е размножена в хиляди най-различни форми, тя би трябвало тогава да изчезне от земята? По същия начин можем да се усъмним в съществуването на реката, когато тя се раздели на хиляди притоци и ръкави. Ах! Какво по-добре доказва съществуването на добродетелта, ако не нуждата на човешкото сърце да се ръководи от нейните закони в условията на различни обичаи и нрави? Нека ми посочат поне един народ, който живее без добродетелност, едно общество, което да не признава справедливостта и доброто за основа на своята нравственост. Дори нещо повече, нека ми посочат даже едно общество от престъпници, което да не е обединено около някакъв принцип на добродетелта… Тогава бих се отказал от своята вяра. Но тя съществува и ползата от нея се вижда навсякъде; няма народ, държава, общество, даже отделен човек, които да живеят без добродетелта, с една дума — няма човешко щастие и сигурност без нея, не съм ли прав, мило дете? Ето защо така горещо те моля, никога да не се отклоняваш от нейния път. Виж какво, Флорвил — продължаваше моят благодетел, — виждаш докъде те доведоха твоите първи заблуди и ако простъпките ти още те мамят, и ако в твоята слабост и поквара ти готвят ново падение, помисли добре за досегашните си нещастия, помисли и за мен, човека, който те обича като собствена дъщеря… и чието сърце е разкъсано от болка, и аз съм сигурен, че ти ще намериш в себе си сили, конто изисква култът към добродетелта, и ще й останеш вярна цял живот.

Господин дьо Сент Пра, изповядващ все същите принципи, и този път не ми предложи гостоприемството на своя дом. Но той ми предложи да се преселя при една негова родственица, жена, известна със своето голямо благочестие, както госпожа дьо Веркен със своите недостатъци. Госпожа дьо Леренс ме прие въодушевено; пренесох се при нея още през първата седмица на моето пристигане в Париж.

Ох! Скъпи господине, не мога да ви опиша колко тази достопочтена жена се различаваше от моята предишна наставница! Ако при първата царуваше покварата и престъплението, то сърцето на тази жена беше изпълнено с добродетел. Колкото първата ме ужасяваше със своята развратност, толкова втората ме възхищаваше с възвишените си принципи. Слушайки госпожа до Веркен, трупах в душата си горчивини и угризения, докато общуването с госпожа до Леренс ми носеше радост и утеха… Ох, моля да ми позволите, господине, да ви опиша по-подробно тази възхитителна жена, която ще обичам винаги, сърцето ми й дължи тази почит, заради нейната добродетелност не мога да устоя на това желание.

Тогава госпожа дьо Леренс беше четиридесетгодишна, но изглеждаше още съвсем млада; чистосърдечието и скромността повече разкрасяваха чертите на лицето й, отколкото съвършените пропорции, с които я беше дарила Природата. Поради благородството на своя характер може в първия миг да ви се стори непристъпна и горделива, но това впечатление се стопяваше веднага, щом тя проговореше. Това беше хубава и чиста душа, излъчваща благост и съвършено спокойствие, така проста и искрена, че общуването с нея у всички будеше удивление и най-нежни чувства. Религиозната й вяра не беше прекалена, нито суеверна, тя се проявяваше в изключителната й чувствителност към всичко, свързано с нея. Мисълта за съществуването на Бога, дължимият култ към Най-висшето Същество бяха най-живите радости за тази чудесна душа.