Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

В Нанси по това време пребиваваше временно нормандски полк. Домът на госпожа дьо Веркен беше място за срещи с неговите офицери; тук се появяваха и всички млади дами, тук се завързваха, развързваха и отново завързваха всички любовни интриги на града.

Вероятно господин дьо Сент Пра не е имал и най-малка представа за тази страна от живота на госпожа дьо Веркен, защото при цялата суровост на неговите нрави как би могъл да се съгласи да ме изпрати при нея, ако всичко това му е било известно!? Тази мисъл ме възпираше да му напиша писмо с оплакване; трябваше ли да го уведомя за всичко? Всъщност и аз самата престанах да се измъчвам толкова; нечистият въздух, който дишах тук, замърсяваше и душата ми; като Телемах на острова на Калипсо не бях в състояние повече да слушам съветите на Ментор.

Безсрамната госпожа дьо Веркен, която отдавна желаеше да ме съблазни, един ден ме попита дали наистина съм дошла в Лотарингия с чисто сърце и дали не въздишам по някакъв любовник, изоставен в Париж?

— Наистина — отвърнах аз, — даже и понятие нямам за греховете, в които ме подозирате, а уважаемият ви брат може да го потвърди.

— И понятие нямате за греховете! — прекъсна ме госпожа дьо Веркен. — Извършила сте един и то най-тежкия: на вашата възраст да бъдете все още толкова наивна! Надявам се обаче, че ще се поправите.

— О, госпожо! Не схващам какво могат да означават тези думи, изречени от толкова уважавана особа.

— Уважавана ли? Скъпа моя, уверявам ви, че от всички сантименти, които мога да събудя у някого, най-малко държа на уважението. Предпочитам да разпалвам любов… На моите години, надявам се, все още не съм осъдена на уважение. Следвайте ме, скъпа, и вие ще намерите щастието… Апропо, забелязахте ли господин дьо Сеневал? — ми подхвърли тази измамчива сирена, припомняйки ми един млад, едва седемнадесетгодишен офицер, който често я посещаваше.

— Да, госпожо — отговорих аз, — но мога да ви уверя, че гледам на него напълно безразлично.

— Но нали точно от това трябва да се предпазвате, дете мое! Бих искала от сега нататък да поделяме завоеванията си… Трябва да имате този Сеневал, оставете това на мене, аз ще наглася нещата, той е влюбен във вас, значи трябва да го имате…

— О, госпожо! Оставете ме на мира. Наистина не ме интересува никой…

— Това непременно трябва да стане! Такова решение взехме с неговия полковник, който, както ви е известно, е мой дежурен любовник сега.

— Госпожо, заклинам ви, оставете ме на свобода да решавам своята съдба! Не чувствувам никаква склонност към удоволствията, които вие така много цените.

— О, сигурна съм, че един ден всичко ще се промени; ще ги заобичате не по-зле от мен самата; трудно се цени нещо, което не се познава. Но не трябва също да се отхвърля възможността то да се опознае, ако това доставя най-висше упоение. С една дума, всичко е предопределено; Сеневал, мила госпожице, тази вечер ще ви се обясни в любов. Надявам се, че няма да го оставите твърде дълго да въздиша безутешно по вас. Иначе ще се разсърдя и този път — съвсем сериозно.

Приемът беше устроен за пет часа след обяд; тъй като беше все още горещо, гостите бяха настанени в градината за игра на карти. Всичко беше така уредено предварително, че да останем само ние двамата с господин Сеневал единствени, които не взимаха участие в играта на карти; ето защо се наложи да разговаряме.

Безполезно е да крия пред вас, господине, че още щом този млад, толкова мил и пълен с духовна енергия мъж ми довери страстта си, изпитах към него влечение, което ми е трудно да ви опиша; когато се опитах да си дам сметка за същността на тази симпатия, стори ми се, че това привличане не е резултат от някакво обикновено чувство, сякаш някакъв воал се спусна пред очите ми и аз не можех вече да го виждам такъв, какъвто е. От друга страна, в същия миг, когато усещах, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще литне към господин Сеневал, някаква непобедима сила сякаш ме възпираше в тази суматоха… във вихъра на приливи и отливи на най-противоречиви чувства и мисли и аз не можех да се оправя дали съм на път да се влюбя в Сеневал или трябва да избягам от него завинаги.

Беше му предоставено достатъчно време, за да излее пред мене цялата си любов… за съжаление! Даже прекалено много време! В неговите очи изглеждах нежна и чувствителна, той се вълнуваше от моето вълнение и настояваше да му призная своите чувства; оказах се толкова слаба, че той успя да изтръгне от мене признанието, че ни най-малко не ме отвращава. Три дни по-късно той вече можеше да се радва на пълната си победа над мен.