Маркиз Сад - Флорвил и Курвал (или Фатализмът)

Сериозните намерения, които имате към мен, господине, не ми позволяват да ви мамя в каквото и да било; видяхте господин дьо Сент Пра, за който ви беше казано, че е мой родственик, и той също го потвърди, обаче всички ви подведоха. Не зная своя произход, не ми се отдаде да разбера на кого дължа съществуването си; била съм само на няколко дни, когато ме намерили в люлка от зелена тафта пред вратите на дома на господин дьо Сент Пра заедно с анонимно писмо, пъхнато в одеялцето ми, в което било написано само следното:

„В продължение на десет години, откакто сте женен, вие очаквате деца и силно ги желаете. Осиновете това момиченце; в жилите му тече най-чиста кръв, плод е на най-почтена връзка, а не на развратна разпуснатост, родено е в почтено ложе. Ако детето не ви хареса, наредете да го занесат в сиропиталище. Не правете никакви издирвания, те ще са безуспешни, няма да можете да научите нищо повече за нея!“

Благородните хора, при които съм била подхвърлена, ме приеха, възпитаха и обградиха с най-усърдни грижи и мога наистина да кажа, че на тях дължа всичко. Тъй като не е могло да се установи моето истинско име, госпожа дьо Сент Пра ми е дала това, което нося: Флорвил.

Навърших петнадесетгодишна възраст, когато ме сполетя първото нещастие: смъртта на моята наставница и покровителка. Трудно ми е да изразя мъката, която ми причини тази загуба. Бях й толкова скъпа, че умирайки, тя молела съпруга си да ми осигури четири хиляди лири рента и никога да не ме изостави; господин дьо Сент Пра изпълни най-точно и двете й молби, като прибави към своите благодеяния и това, че ме призна за братовчедка на своята покойна съпруга и като такава бях включена в контракта, който вие видяхте. Не можех обаче да остана повече в този дом: господин дьо Сент Пра ме накара да го почувствувам.

— Аз съм вдовец, все още млад мъж — ми каза този добродетелен човек. — Ако останеш да живееш под един покрив с мен, това ще породи подозрения, които ни най-малко не заслужаваме. Твоето щастие и твоята репутация ми са толкова скъпи, че не бих искал да ги застрашавам с нищо. Трябва да се разделим, Флорвил, разбира се, няма да те изоставя до края на живота си и не бих искал да губиш връзка с моето семейство; имам в Нанси овдовяла сестра, ще те изпратя при нея, гарантирам ти, че ще те приеме най-приятелски. По този начин ще останеш под моите грижи, ще мога и в бъдеще да следя твоето развитие, да ти подсигуря добро образование и да помогна при твоето устройване.

При тези думи сълзи избликнаха в очите му; почувствувах отново с пълна сила болката от голямата загуба със смъртта на моята наставница. Убедена обаче в правотата на господин дьо Сент Пра, реших да постъпя според съветите му. Заминах за Лотарингия в компанията на една дама, живееща в същата провинция, на която бях препоръчана и която ме предаде в ръцете на госпожа дьо Веркен, сестра на господин дьо Сент Пра, при която щях да живея.

Домът на госпожа дьо Веркен се различаваше коренно от дома на господин дьо Сент Пра; докато там царяха сдържаност, вяра и добри нрави, то тук леконравието, вкусът към удоволствията и независимостта бяха намерили сигурно убежище.

Още през първите дни госпожа Веркен ми каза направо, че моят скромен вид не й харесва и че е нечувано да пристигаш от Париж с подобни непохватни обноски… някаква смешна добродетелност и че ако искам да живея в съгласие с нея, трябва да възприема съвсем друг тон на поведение. Това начало много ме обезпокои. Искам да ви кажа най-искрено, че нито за миг не желая да се представям във вашите очи по-добра отколкото съм, но през целия си живот съм се отвращавала от всеки, който не зачита добродетелността, отстъпва от правия път на религията и добрите нрави, и заблудата, в която искаха да ме вкарат мимо волята ми, да донесе само угризения — признавам ви откровено, че всеки, който направи опит да променя моя свят, би ми направил лоша услуга. Не съм създадена за големия свят, аз съм дива и необщителна; най-добре бих се чувствувала в самотно и безлюдно място само с вълненията на душата си.

Разсъжденията ми, още неоформени поради незрялата възраст, в която бях, не можеха да ме предпазят от опасните съвети на госпожа дьо Веркен, нито от злините, в които нейните съблазни ме подтикваха. Светът, който виждах наоколо, измамните удоволствия, с които бях обградена, примерът, който имах пред очите си, разговорите, всичко това ме увлече. Уверяваха ме, че съм хубава, и за мое нещастие аз повярвах в това.