Иван Попов - Лутащи се мравки

— По дяволите, какво и има? — обърна се той към Кристиян.

— Не знам. Сигурно е в безсъзнание. Газовете от скалата… Бързо да я носим в хеликоптера!

Двамата спасители хванаха Тина, единият за краката, а другият за раменете, и внимателно я пренесоха до машината. Том пипна челото й — беше топло, на ръката се напипваше пулс, значи беше жива… Той въздъхна облекчено.

Хеликоптерът излетя, набра височина и пое право към базата. Кемени и Кристиян се опитваха да върнат Тина в съзнание, единият от спасителите и даде да помирише амоняк и накрая тя отвори очи. В погледа и нямаше нищо — нито болка, нито страх, нито изненада, просто гледаше наоколо и мълчеше.

— Тина! — хвана я за ръцете Кемени. — Какво стана? Какво се случи с теб? Изобщо какво търсиш в зоната, дявол те взел?…

— Не така! — извика Кристиян. — Тя сега идва в съзнание, трябва по-внимателно… Тина, чуваш ли ме? Тина? Добре ли си? Как се чувствуваш?

Тина гледаше спокойно и мълчеше. Не отговаряше нито на спокойния глас на Кристиян, нито на нервните въпроси на Кемени, лицето й оставаше безизразно, а погледът — празен, сякаш се беше дрогирала… Когато хеликоптерът кацна в базата, Кристиян и Том я хванаха отстрани и я поведоха към стаята й, тя вървеше механично, леко залитайки, сякаш не разбираше къде се намира и накъде я водят. Не оказа никаква съпротива, когато уплашената и съквартирантка я сложи да легне в леглото. Кемени извика по телефона лекаря на базата, след което извика настрани Кристиян и Том.

— По-бързо — подкани ги той, — трябва да измъкнем раницата от мравките.

— Забравете за тази идея — каза Кристиян. — От лапите на мравките не можеш да измъкнеш нищо.

— Трябва да го измъкнем! Кристиян, не забравяйте, че аз водя следствие, а в момента, колкото и да ви е чудно, Тина е замесена много лошо. Раницата е веществено доказателство. Ако имам раницата, ще мога да разбера защо Тина е влязла в зоната — дали просто от глупост, както смята Том, или… — тук Кемени направи пауза — или е имала поставена задача от някой външен на Института човек. Да, не се учудвайте, ние следим тази ваша Тина от доста дълго време и сме информирани за всичките нейни контакти с подозрителни личности в столицата. Тази раница може да оправдае Тина, може и да я обвини. Том мислеше, че се е вмъкнала в зоната на пияна глава — не е така! На пияна глава тя нямаше да вземе раницата, нямаше да облече бризентовото си яке, да обуе тези обувки… Така че ще опитаме да закачим раницата от хеликоптера и да я дръпнем нагоре. Стига мравките да не са я отнесли някъде вдън земя. Викайте пилота и да тръгваме… А ти, Том, ще стоиш тук — Кемени посочи стаята на Тина — и ще ме чакаш. Когато дойде лекарят, се заинтересувай за състоянието и, а ако проговори, запомняш всяка нейна дума! Ясно ли е?

Кемени и Кристиян излязоха, след минута Том ги видя как се качват в хеликоптера.

…Въпреки усилията на лекаря Тина не проговори. Имаше нормален пулс, нормално дишане, нормално кръвно налягане, но сякаш не разбираше какво става около нея. А когато след около час хеликоптерът се приземи обратно на площадката, Том видя как Кемени и Кристиян слизат от него с наведени глави и без никаква раница.

В компютърната зала завариха Марвин. Той седеше на терминала си и пръстите му играеха по клавиатурата с невероятна скорост. Бен лежеше на дивана и лениво четеше „Социалната организация на компютърния ъндърграунд“.

— Ето го и Марвин — саркастично каза Кемени. — Къде, по дяволите, се беше покрил? Мислех, че мога да разчитам на теб, а ти изчезваш тъкмо когато си ми най-нужен…

Марвин обърна глава към влезлите Том и Кемени. Изглеждаше ужасно — брадясал, с тъмни кръгове около очите и трескав блуждаещ поглед, мазната му коса стърчеше във всички посоки. Когато остави клавиатурата, се видя как треперят ръцете му.

— Бях в библиотеката — каза той. В момента обаче явно мислеше за нещо друго.

С плавно движение на ръката Кемени превъртя ключа на вратата и се приближи към Марвин.

— Три дена непрекъснато в библиотеката? Не ме баламосвай. Че кой ще те пусне там през нощта?

— Е, не непрекъснато, разбира се, но точно през миналите две нощи стоях там. Бях се заврял между рафтовете с книги, библиотекарката не ме видя и ме заключи отвън, пък и аз не усетих кога е свършило работното им време. А пък миналата нощ се скрих нарочно, защото исках спешно да прочета едни статии… Въобще бях забравил, че вие може да ме повикате, пък и мислех, че в случай на нещо Бен ще се сети къде да ме търси.