Иван Попов - Лутащи се мравки

Към единайсет часа те най-накрая излетяха с машината. Спасителите бяха извървяли над тридесет километра и ги чакаха на една широка поляна на билото. Тук те починаха, хапнаха малко и обсъдиха с Кемени плана за по-нататъшното търсене. От тази поляна до фаталния пейзаж на Том оставаха още близо толкова километри през стръмните, хаотично нахвърляни баири. Слънцето обаче вече печеше силно и кучето започна нервно да скимти и да се търкаля в тревата, явно скакалците му действуваха. Все пак водачът му успя да го накара да посочи пътеката, по която Тина беше навлязла от поляната в гората. Тази пътека беше доста по-тясна и по-обрасла от предишната и следите на Тина се виждаха съвсем отчетливо. Докато двама от спасителите се промъкваха по следите, Кемени, Том и Кристиян се издигнаха с хеликоптера и наблюдаваха отвисоко района. Тук вече пораженията на Бедствието бяха по-големи: от въздуха на места се виждаха свлачища със застинала лава около тях, тук-там в зеленината на гората се открояваха обширни жълти петна, където не растеше нищо друго, освен мутирала папрат… Щом видя жълтата папрат, Кристиян се оживи и започна да обяснява, че папратта бавно убива околните дървета и постепенно завладява гората. Никой обаче нямаше желание да го слуша и той млъкна.

По едно време по радиото се обадиха спасителите. Те бяха открили парче от червен шушляков плат, закачен в трънака покрай пътеката. Това обнадежди Кемени, той нареди на пилота да следва пътеката и да кацне на първата срещната удобна поляна по нея. Машината намали височината и не след дълго пред очите на Том и останалите се показа широка открита площ. Преди обаче пилотът да насочи хеликоптера за кацане, Кристиян го дръпна за ръката и посочи нещо напред и надолу, всички насочиха погледи натам и видяха колоната на сините мравки.

Те вървяха една след друга и изобщо не реагираха на силния шум от хеликоптера. Кристиян обясни на учудения Кемени, че тези мравки изобщо нямат слух, а зрителното им поле е много тясно и насочено само напред. Краят на колоната не се виждаше, тя пресичаше ливадата открай докрай и изглеждаше, че тук спасителите няма да могат да минат по следата на Тина, без да разярат мравките, което беше доста опасно. Тогава Кемени им се обади по радиото, описа ситуацията и нареди да чакат на място, хеликоптерът се върна назад, качи двамата спасители и се върна обратно над колоната на мравките.

От височината на полета те се виждаха ясно като на длан. Този път те не мъкнеха на гърбовете си нищо и бронята им зловещо проблясваше на слънцето. Само една от тях влачеше нещо, приличащо на червен чувал. Пилотът спусна машината още по-ниско, само на десетина метра, уродливата трева около мравките се огъна от въздушната струя, но самите мравки не реагираха. И тогава всички видяха, че странният червен предмет на гърба на едната мравка не е чувал, а туристическа раница от шушляков плат. Мравката я беше захапала за алуминиевата рамка… Том беше абсолютно сигурен — тя беше същата като раницата на Тина! Изпълнен с най-лоши предчувствия, той съобщи това на Кемени. Като чу това, Кемени изруга и каза на пилота да кара натам, откъдето идват мравките.

Колоната се губеше в гората, но дори и там можеше да се проследи лесно в пролуките между дърветата. Летейки над нея, хеликоптерът описа огромен полукръг с радиус от около десетина километра, и така и не стигна до края и. Изненадан, Том пресметна наум от колко мравки се състои колоната, ако се приеме, че всяка мравка е дълга един метър и върви на разстояние един метър от предната. За негова изненада се получи твърде разумен резултат. През това време хеликоптерът прелиташе близо до каменист хълм, чийто остър връх се състоеше от монолитна жълта скала с причудлива форма. Изведнъж Кемени посочи с пръст към върха и изкрещя:

— Ето я! Там, в сянката на върха!

Всички обърнаха очи натам, Том също и въпреки лошото си зрение видя лежащата върху камъните човешка фигура. Пилотът направи плавен кръг и машината увисна над хълма, търсейки място да кацне.

— Внимавайте, този вид скали са опасни! — викаше Кристиян. — Повърхността им изпуска някакви газове…

Никой не го слушаше, най-накрая хеликоптерът кацна на едно равно място и всички без пилота се втурнаха към върха, катерейки се по жълтите канари.

Тина лежеше, свита на кълбо, до нагрятата от слънцето скала на върха, и изобщо не реагира на виковете на Кемени и спасителите. Те се приближиха до нея, Кемени я хвана за раменете, раздруса я — отново никаква реакция. Като видя това, Том усети как сърцето му подскочи.