Иван Попов - Лутащи се мравки

Сервитьорката донесе шишчетата и салатите.

— Добре, но защо Легионът трябва да се оттегли от властта? — попита Том.

Арбиб веднага взе да демонстрира изкуството да говори, докато яде.

— За да не трупа черни точки. Задава се период, от който нататък държавният апарат ще стане отчайващо неефективен. Не че сега е ефективен, разбира се… През този период нашите хора трябва да са извън властта. Веднага изниква обаче въпросът: ами кой ще е на власт? Сегашната опозиция на склерозите и шизофрениците? Тя и да иска, не може да управлява. Затова към нея трябва да се присъединят нови хора, хора от сегашния апарат. И тук именно идват Братствата. Те не са нищо особено, но вдигат голям шум. Задачата им е не да доведат опозицията на власт, а само да размърдат блатото. Да направят така, че някои влиятелни личности да се присъединят към опозицията кой от страх, кой от глупост, кой от излишен кариеризъм, кой от гузна съвест… Тези с гузната съвест сигурно ще са само единици, но такъв процес вече тече в столицата. Масово дезертират от Легиона писатели, журналисти, учени от хуманитарните науки, по-незабележимо — икономисти, лекари, учители… Аз май не ви споменах: мои колеги имат сведения, че водачите на Братствата работят в тесен контакт с два от отделите на Управлението за безопасност. Това се пази в дълбока тайна от редовите членове — нали те са патили най-много именно от Управлението… Мен ме учудва друго: защо никъде в пресата, дори в „Националния информатор“, не се говори за този почти явен заговор…

— Че нали повечето вестници са под прекия контрол на Легиона? — обади се Бен с пълна уста. — А опозиционните, ако се съди по последните ви думи, са под контрола на Управлението.

Арбиб си наля поредната чаша вино.

— Да, вярно… Съвсем забравих, че разкритията в пресата очевидно са режисирани.

Том неспокойно се размърда на стола си.

— Добре, но вие защо ни разказвате тези неща? Не рискувате ли да си навлечете някоя неприятност?

— О, допреди две години нямаше и да си помисля да говоря с вас на подобни теми. А преди месец щях да ви спестя поне деветдесет процента от разговора. Но не виждате ли, че само за седмици страхът на хората от инспекторите на Легиона изчезна напълно? Самите инспектори вече не знаят кое е редно, кое — не и ако нещо не е редно в някакъв смисъл, дали и в останалия смисъл не е редно… Скандалите и младежките вълнения постигнаха важна цел: изчезна страхът от всесилието на Легиона, а с това — и самото всесилие…

Сякаш за да потвърди думите на Арбиб, на съседната маса едър брадясал мъж с мазен каскет обясняваше на събеседниците си: „По-добре е държавата да я управляват мошеници, отколкото некадърници… В завода съм имал началници мошеници, имал съм и началници некадърници и знам с кои от тях се живее по-добре. Нали така?“ Около него някои викаха „Вярно, така е!“, други спореха: „Абе, не е така, ама нали жени и деца храниме, няма само другите да крадат…“

— Освен това вие двамата ми се виждате умни момчета. Особено Бен, такъв номер успя да ми извърти с този облог… Умните хора трябва да държат един на друг, да споделят помежду си неща, които няма откъде другаде да научат…

Бен се усмихна и оживено продължи:

— Представете си само следната картинка: президентът се появява по телевизията и чете реч — нацията се движи в такава и такава среда с такава и такава скорост, пред нас на еди-какво си разстояние има пропаст, спирачките и воланът са в заложната къща, а парашутите се раздават само на заслужили членове на Легиона…

В този момент някой сложи ръка върху облегалката на стола до Том. Той се обърна натам и видя лейтенант Кемени — цивилен, в червено спортно яке и анцуг.

— Дрънкаме, а? — ухили се Кемени, седна на стола и огледа с гладен поглед масата.

Арбиб му се усмихна приветливо. Бен се плесна по челото, огледа се и тропна със солницата по масата.

— Ало, келнерката! Не чува… Шишчета за господин лейтенанта! И една… не, две бутилки от червеното!

— Доста пари ти се намират днес — забеляза Кемени.

Бен му обясни за облога. Кемени се усмихна и поклати глава.

— Ех, Арбиб, Арбиб, казах ти, че ти пращам интелигентни хора, не като твоите студенти в свободния университет…

— Като ви видях да влизате, се сетих една история — каза разгорещеният от виното Бен. — Тя се случи с мен и с Мартин Кемени, мой познат аспирант по икономика. Не знам дали ви е роднина или просто съименник…

— Мартин Кемени… Не съм чувал за такъв. Изобщо, роднини в столицата май нямам.