Яков Свет - Джеймс Кук

Той нямаше външно обаяние. Беше сух, рязък, не пестеше наказания, понякога доста жестоки. Но матросите постепенно се убеждаваха, че той може да върже всеки възел по-добре от който да е боцман, че на щурвала с него не може да се сравни нито един кърмчия. По ясните му заповеди командата мигновено и в каквато и да било обстановка поставяше и сваляше ветрилата. Астрономите на експедицията виждаха колко сръчно си служи той с квадранта, и секстанта, как бързо се ориентира по звездите на „чуждото“ небе — небето на Южното полукълбо.

Той звездната книга свободно четеше, стихията морска послушна му беше.

Баратински посвещава тези редове на Йохан Волфганг Гьоте, но те наистина могат с пълно основание да се отнесат и към Джеймс Кук.

На 11 юни и на 16 август той на два пъти спаси кораба от едва ли не неминуема гибел. Но той не би могъл нищо да направи, ако дотогава благодарение на старанията му не бе се сплотила команда, готова за най-тежки изпитания и способна светкавично да изпълнява заповедите на командира.

Интересно е да се отбележи, че Кук много ценеше матросите, които през първите месеци на плаването нееднократно бе сурово наказвал. Преливащата енергия на тези нарушители на дисциплината той успяваше правилно да насочи, като въпреки понесеното от тях наказание им оказваше пълно доверие.

Това вдъхна на тези хора дълбоко уважение към командира и мнозина станаха негови спътници и през следващите му плавания.

Вече споменахме, че в кралския британски флот хиляди хора умирали от скорбут и стомашни болести. През време на първото плаване на Кук бяха умрели много хора — екипажът пострада от тропическа треска, от която се бяха заразили в Ява.

Но нито в първата, нито в следващите експедиции скорбутът бе причинил най-малка щета на екипажа. Причината е проста. Кук беше въвел убийствен за скорбута хранителен режим — кисело зеле, лук, чесън, отвара от хвойна, прясно месо, пресни зеленчуци и пресни плодове още при първа възможност; различни треви, каквито могат лесно да се съберат при всяко спиране на брега. Всъщност това е всичко.

„За отказ да получи своя пай прясно месо наказах с дванадесет удара с камшик матроса Хенри Стивънс и войника от морската пехота Томас Денстър.“ Това Кук записа в дневника си на 16 септември 1768 година. Тази мярка не струваше и Кук скоро го разбра.

Самият той поглъщаше огромни количества кисело зеле и пиеше с галони отвара от хвойна. По молба на командира офицерите започнаха пред очите на матросите си постоянно да искат от готвача кисело зеле и малцова настойка.

И скоро на Кук доложиха, че матросите започнали да крадат кисело зеле от големите каци в трюма.

Това бе радостна вест. Оттук нататък Кук беше спокоен — всички без изключение — моряците, учените и слугите започнаха да подражават на капитана. „Зелената“ диета влезе в бита и извърши чудото — дори при многомесечни плавания в полярните морета на борда нямаше нито един човек да боледува от скорбут.

Само това вече бе достатъчно екипажът да е готов на всичко, за да осигури успеха на експедицията и при най-тежки условия.

Какъв е бил Кук, как е изглеждал, какъв живот е водел? За всичко това са останали съвсем оскъдни сведения. Известно е, че е бил снажен, як, много издръжлив и непретенциозен. Имал остри черти, гъста кестенява коса (през последните години от живота доста прошарена), която сресвал назад. Имал е високо чело, прав нос, кафяви очи, живи и „пронизващи“.

Силният му „боцмански“ глас надделявал и шума на буря, ясните команди ечали като мускет-ни изстрели. Говорел с йоркширски акцент и бил много пестелив на думи. Остро прекратявал всякакви опити да му се противоречи, но на драго сърце приемал съвети. Имал огромен авторитет както пред офицерите, така и пред войниците.

Но за обичайния живот на Кук, за навиците и предпочитанията му почти нищо не се знае. Другарите му по плаване нищо не споменават за това, а и самият Кук нищо не пише за себе си.

На 16 август завършиха тежките изпитания на експедицията. В рифовете бяха открили проход, който Кук нарече Проход на провидението. По този тесен проток на 21 август 1770 г. Кук излезе до най-северния край на петия континент, като му даде името нос Йорк.

На другия ден Кук влезе в протока, отделящ Нова Холандия от Нова Гвинея.

Този проток е открит през 1606 г. от испанеца Торес. Резултатите от откритията му обаче биват така добре погребани в секретните архиви на испанската корона, че сигурни данни за тях се получават едва през 1767 г., когато на тях се натъква случайно Далримпъл, горещият привърженик на теорията за Южния континент. 12 12 Смътни сведения за откритието на Торес проникват през XVII и първата половина на XVIII в. във Франция и Англия. На някои карти от онова време протокът между Нова Холандия и Нова Гвинея е показан, но повечето географи смятали, че Нова Гвинея е част от Нова Холандия.