Фредерик Пол - Певците на времето

Той извърна поглед и се втренчи невиждащо във водовъртежа от звезди на екрана.

— Искаш да кажеш, че те е принудил да го вземеш със себе си? — попита Крейк.

— Принуда? — Костенурката недоумяващо извъртя едното си жълточервено око към капитана. — Този въпрос е лишен от всякаква интелигентност. Как е възможно един Брат да принуждава друг да направи нещо?

— Тогава защо му позволи?

Погледът на Костенурката стана гневен.

— Защо ли? Защото той беше мой Голям Брат.

Папагалската му човка се затвори с изщракване, после подкани с безмълвен жест Марко Рамос да заеме мястото му и се запъти към усамотението на кабината си.

Марко седна пред пулта и обърна очите си към капитана. Лицето на екрана на корема му кисело се усмихна.

— Костенурки, Франсис. Никога няма да ги разберем, нали?

Да, Франсис Крейк знаеше, че никога няма да разбере Костенурките. Но той приемаше този факт спокойно. Просто още една загадка, в добавка към всички останали, които се бяха изсипали на главата му. Щом не разбира какво кара Костенурките да вършат каквото вършеха, то едва ли някога ще проумее разните там айоди, Ш’шрейн, и най-вече жените.

Прозя се. Трябваше да поспи. Умираше за сън. Но просто нямаше сили да стане. Седеше пред пулта и уморено се взираше в прелитащите край тях съзвездия. Но викът на Марко откъм съседния пулт прогони сънливостта му.

— Франсис! Искам да ти покажа нещо!

Крейк тръсна глава и окончателно се разбуди. Погледна към Марко, който бе извел на малък екран пред себе си плетеница от линии във всички цветове на дъгата. От такова разстояние не можеше да ги различи добре, но нямаше и нужда. Марко сочеше навън.

— Забелязваш ли нещо при онези външни галактики?

Крейк запримигва. Човек не би могъл да види подробности от външните галактики при нормално увеличение на изображението — Магелановите облаци, да, М–31 от Андромеда, ако гледаш където трябва, и може би още една-две…

Сега обаче ясно се виждаха стотина. Озадачен, той попита Марко:

— Защо са толкова много?

— И аз това се питах, Франсис. По-скоро не защо са толкова много, а защо са толкова близо! Тогава проверих спектрите. — Той посочи дъгоцветните линии. — Обърни внимание на изобилието от елементи, Франсис. От първите петдесет звезди, които прегледах, всичките се оказаха бедни на метали. Почти единствено водород и хелий, независимо каква е звездата!

Крейк забрави за съня.

— Различни звезди? Искаш да кажеш, че това не е нашата вселена? — попита той, подготвяйки се за нови неприятности.

— Не, Франсис, не мисля, че не е тя. Според мен това е нашата вселена, може би дори и нашата галактика — не би имало смисъл айодите да ни изпращат другаде, нали? Но твърде рано. Когато вселената е била още млада. Дори още не се е разширила твърде много — затова и виждаме всички онези галактики извън нашата. — Човекът робот развълнувано размахваше пипала, а лицето на екрана му преливаше от щастие. — Това обяснява думите на Трейл, капитане! Трябва да продължаваме да летим със скоростта на вълновото задвижване — да забавим времето, да си убием времето, един вид — докато вселената остарее достатъчно за появата на нашите планети!

Крейк премигна насреща му.

— Но тогава… тогава как ще ги намерим?

— Трейл ще ни помогне — увери го Марко. — Той почти обеща, нали така?

— Разбира се — намеси се Муун Бъндиран, която тъкмо влизаше в залата, ръка за ръка със Сю-линг Куонг. — Нима се съмнявате? — Тя се обърна към Крейк. — Току-що бяхме при пациента; състоянието му се подобрява.

— Отлично — измърмори Франсис Крейк, внезапно спомнил си за своето поражение. Лъчезарното лице на Сю-линг го раняваше право в сърцето. Той я погледна, опитвайки се да изглежда равнодушен и дори щастлив, макар че му бе трудно. Радостта й го дразнеше; дразнеше го и представата за това как горещо ще защитава тя този Сорк — или Кайри — или Сорк/Кайри, или както там ще се нарича новата личност. Не искаше да я дели с когото и да било, да знае, че идва при него от леглото на някой друг и се надвесва над него…

Накратко, Крейк ревнуваше. Без да си дава сметка колко издайнически са думите му, той каза:

— Предполагам, че ще остане в критично състояние дълго време, въпреки всичко — все пак това са два мозъка в един череп и… според мен ще бъде истинско чудо, ако в края на краищата той оживее.

Сю-линг го стрелна с поглед.

— Чудо? Няма нужда от никакви чудеса, Франсис. Той ще се оправи.

Крейк сви рамене и млъкна. Тя го поизгледа и каза: