Фредерик Пол - Певците на времето

— Франсис, това бе наистина необикновена операция на необикновени пациенти. Знаеш, че Сорк и Кайри бяха близнаци. — Той кимна рязко. — Но сигурно не ти е известно, че те бяха така наречените „сиамски близнаци“ — един вид генетическа грешка, не изключително рядко срещаща се, но не и твърде честа. Преди да се родят, лекарите открили, че са физически свързани. По онова време такива бебета се износвали докрай и се раждали както си били. Понякога изживявали целия си живот свързани един с друг, и дори ги показвали по цирковете! Сега, естествено, вече не е така. Благодарение на Костенурките. Техните лекари успешно разделят двете бебета още в матката, докато все още има шансове за нормалното им развитие.

— Нормално… — повтори Крейк. В тона му нямаше ирония, но Сю-линг не пропусна да долови насмешката в самата дума.

Тя кипна.

— Точно така! Нормално! Като се има предвид какви биха могли да бъдат. Били са свързани чрез мозъците си, Франсис! И двамата са имали един мозък. Хирурзите трябвало да прережат corpus callosum, за да ги разделят.

Той я слушаше внимателно.

— Corpus…?

— Callosum. Онова, което свързва дясното с лявото полукълбо на мозъка. Оперирали ги докато още били в ембрионален стадий, така че да има достатъчно време у всеки от двамата да се развие ново полукълбо на мястото на липсващото. Но все пак… — Тя прехапа устни. — Знаеш ли, че хората се различават според това кое от полукълбата им — лявото или дясното — е по-добре развито? Така било и с тях… само че сега двете полукълба отново са свързани. Франсис, те не само ще оздравеят; ще се чувствуват по-добре от всякога, защото отново ще са един човек!

Крейк я гледаше объркан. Беше му дошло прекалено много.

— Надявам се. Искам да кажа, сигурен съм, че си права, Сю-линг.

Той млъкна и задърпа брадата си, опитвайки се да измисли какво да каже. Поздравления? Или: „Надявам се, че вие двамата — или тримата? — ще бъдете много, много щастливи“? Чашата наистина преля. Крейк стана и махна на Дейзи Фей да го смени на пулта.

— Извикай ме, ако стане нужда — каза той неопределено и се отправи към каютата си. Беше прекалено зает със собствените си мъки, за да забележи как Муун Бъндиран го проследява с внимателен, изпълнен със съчувствие… и увереност поглед.

Във великата многогласна празнична песен на айодите в чест на завърналия се имаше и много радост за съдбата на съществата от Земята. Тези същества не подозираха, че също пеят, нито пък чуваха песните на другите. Не бяха се учили да слушат, за разлика от таврите, но това знание не беше много далеч. А айодите слушаха зарадвани една друга, едва доловима далечна песен от онази мъничка самотна планета. То дори не беше истинска песен. Не беше нищо повече от откъслечен стих. Но всечуващите айоди се вслушваха в него внимателно и благосклонно.

— Ще ви запозная с мнението на Пол Дейвис за „другите вселени“ от интерпретацията на Еверет за многото светове. Той казва, че когато отворим кутията с котката на Шрьодингер, това, което откриваме, е не дали котката е жива или умряла, а в коя вселена се намираме.

Не забравяйте, че говоря за вселени. Не за локални образувания като галактики или купове, а за всичко. За вселени със свой собствен космос, измерения и време. Всяка една от тези вселени представлява всичко, което е една вселена. В своето „реално време“ вакуумните колебания произвеждат всичките неща, които могат да се видят в една вселена — звезди, мета-галактики и „хора“ — о, огромен брой хора, наистина, или поне ни се иска да е така — от определен вид, но различаващи се от всички останали в своя вид, защото са индивидуалности; и всеки вид е различен от всеки друг вид, но все пак с известни прилики.

Поне в едно всичките си приличат.

Всички те рано или късно умират. Техните вселени, рано или късно, също умират.

А завърналият се айод изпя:

А ние ще ги чакаме, когато това стане.

Тъй като фотоните нямат часовници, и най-дългото пътуване с вълнови кораб по някое време приближава към своя край. Специално това пътешествие бе наистина дълго — няколко милиарда години, по-точно няколко милиарда светлинни години, което, както съобщил много отдавна Айнщайн на човечеството, било едно и също. Дълго преди завършека му, Крейк с нарастваща тревога пресмяташе дажбите от хранителните запаси на борда на „Златната кошута“.

Но когато пътуването приключи, се оказа, че провизии са им останали в излишък. Външните галактики се бяха отдръпнали надалеч, където им бе мястото. По-близките звезди около тях се подреждаха в почти познати им съзвездия, а спектроскопът на Марко потвърждаваше, че все повече и повече от тях се превръщат в богатите на метали небесни тела от по-късните поколения.