Фредерик Пол - Певците на времето

Когато се върнаха в контролната зала, Крейк зае мястото си пред пулта и се заслуша в думите на Муун Бъндиран, която за четвърти или пети път разказваше своята приказка на останалите си спътници на борда на „Златната кошута“ — по веднъж на всеки, който влизаше в залата след почивката си и още няколко пъти на всички заедно, за да отговори на въпросите им, или по-точно — да им каже на кои въпроси не може да отговори. Крейк слушаше, без да се обажда, за разлика от Малкия, който непрекъснато я прекъсваше.

— Това е всичко, което знам — каза накрая девойката, уморена и изнервена. — Трябва да се погрижа за Трейл. Но така или иначе, няма смисъл да ме питате за работи, дето не ги знам. Според мен това, което ви разказах, е всичко, което айодите са искали да узнаем.

— Но има неща, които непременно трябва да разберем — обади се Дейзи Фей. — Трябва да определим курса, Муун. Те — айодите — не ти ли казаха къде трябва да отидем?

Девойката поклати глава и тръгна към печката.

— Мисля, че Трейл ще ни съобщи това след като се нахрани. Другото, което… — Тя сви устни, преди да продължи. — Той обаче сякаш наблегна повече на това не къде отиваме, а кога.

Костенурката изграчи развълнувано.

— Трябва да се пита! — Гласът от транспозера трепереше. — В такъв случай възможно ли е да се завърнем на планетата на Майката преди да е била унищожена?

— Мисля, че тъкмо това искаше да каже — потвърди Муун.

— Но това означава пътуване назад във времето!

Муун сви рамене.

— Мога само да повторя казаното от него: „Няма време. Има само едно вечно сега.“ Каквото и да означава то.

Изморен от въпроси, които нямаха отговор, Крейк разтърка очите си. Не беше само умората, макар че и тя не беше за пренебрегване. Острата миризма на амоняк от разкъсаното тяло на Върховния Буревестник пареше очите му. Като видя как Муун Бъндиран поставя храна в печката, се сети, че е гладен, питайки се дали ще може да преглъща хапките си сред тази непоносима воня.

Муун забеляза израза на лицето му.

— След малко ще привикнеш, Франсис — каза тя. — Въздушните циркулатори са включени.

— Бавна работа — намръщи се той.

Крейк я наблюдаваше как поднася храната на събудилия се тавър, който я изгълта светкавично, но изискано, както винаги, и подаде чинията си за още. Муун гальовно разроши главата му.

— Ей сега ще приготвя нещо и за нас, Франсис — обеща девойката. — После погледна към Малкия, навъсен като облак. — Съжалявам, че не мога да ти кажа нищо повече, Сътруднико — рече му тя с искрено съчувствие. — Съжалявам и за твоя приятел.

Малкия мълчаливо я изучаваше.

— Боли ме заради загубата на един Голям Брат — изрече накрая той. — Нищо повече. — След това внезапно се извърна целия към Муун Бъндиран. — Тавърът е вече напълно буден! — извика той с груб, почти заповеднически тон. — Сега може ли да ни каже какво да правим?

Муун се изправи пред животното, без да маха ръката си от широката му глава, сякаш за да го предпази.

— Остави го на мира! И на него му се събра много.

— Но аз искам да знам! — замоли се Малкия, а двете му очи оглеждаха залата в търсене на подкрепа.

Получи я от самия тавър. Трейл спря да дъвче и вдигна кротките си очи. Измърмори нещо в ухото на Муун, млъкна, после добави още нещо и продължи да яде.

— Какво каза? — попита Крейк, не по-малко нетърпелив от Малкия.

Муун озадачено погледна Трейл.

— Каза, че ще ни отведе на планетата на Майката, Сътруднико, но ще минат много, много години, преди да стигнем. Каза и нещо лично за теб. — Тя се поколеба, преди да довърши: — „Сътрудникът трябва да знае, че от едно егоистично желание може да произлезе нещо наистина прекрасно.“

— Какво означава „много години“? — попита Крейк, но Муун не го чу. Тя гледаше към Малкия, който обидено си мърмореше под носа.

— Искаш ли да ни кажеш нещо, Сътруднико? — попита Муун сърдечно и дружелюбно.

Костенурката забарабани с нокти по нагръдника си, местейки поглед насам-натам. После включи транспозера си и изрече на един дъх:

— Не съм егоист! Исках само да се възползвам от привилегията да направя нещо велико за Братството! Отговорникът не беше прав!

Всички го гледаха, смаяни от неприсъщия за една Костенурка емоционален изблик.

— Виждам справедливост в смъртта на Отговорника! — извика той. — Скърбя за него, но той си е виновен. Аз бях този, който предложи плана за използването на този кораб в името на Майката, не той! Не беше почтено от негова страна да настоява да ме придружи, след като му бе добре известно, че само един мъжкар ще бъде удостоен с честта да се събере с новата Майка.