Мешен счете, че трябва да се намеси, макар че знаеше всичко, което ставаше тук.
— Съвсем не е прилично, Йолали… А пък ти, нехранимайко, можеше да дойдеш да спиш у дома, вместо да спиш тук с нея.
Но Виктор се изправи твърдо на своите къси, но яки крака и възрази с наглостта на ранното си мъжко развитие:
— Че защо, тя ми е жена!
Тогава леля Йолали, отпусната в затлъстялата си плът, започна да се смее, като се мъчеше да прикрие този позор и да обърне всичко на шега. Нежно възхищение звучеше в думите й:
— О, да, разбира се, ако имах дъщеря, не бих му я поверила… той е истински малък мъж.
Госпожа Каролин изтръпна. Сърцето й замря от страшно отвращение. Нима бе възможно? Този дванадесетгодишен хлапак, това малко чудовище, с една четиридесетгодишна жена, разсипана и болна, върху мръсния сламеник, сред тези дрипи и тази смрад! Ах, тази мизерия, която руши и разлага всичко!
Тя остави двадесет франка, побърза да излезе и отново потърси подслон при собственичката, за да вземе някакво решение и окончателно да се споразумее с нея. Една мисъл я озари при това отчаяно положение — дома за трудово възпитание: нали точно за това бе създаден този дом, за подобни пропаднали деца, за нещастници, затънали в калта, за които се полагат грижи, за да ги възродят и ги превъзпитат с хигиената и труда. Трябваше колкото се може по-скоро да измъкне Виктор от тази клопка, да го настани там и да преобрази живота му. Тя все още цялата трепереше. Взела това решение, тя се разнежи като жена: засега още нищо няма да казва на Сакар, ще изчака, докато поизчисти малко чудовището, преди да му го покаже, защото страдаше заради срама, който той щеше да изпита, като види този страшен свой потомък. Навярно няколко месеца щяха да бъдат достатъчни, после ще говори с него, щастлива от добрата си постъпка.
Мешен трудно разбра.
— Боже мой, госпожо, както ви е угодно… Само че аз си искам моите шест хиляди франка веднага. Виктор няма да мръдне от къщата ми, ако не си получа шестте хиляди франка.
Това изискване отчая госпожа Каролин. Тя не разполагаше с такава сума и естествено, не желаеше да иска парите от бащата. Напразно спореше и молеше.
— Не, не! Ако не е при мене момчето, ще има да чакам. Зная ги аз тия работи.
Най-сетне, разбирайки, че сумата е голяма и че може би няма да получи нищо, тя направи отстъпка:
— Е, добре, дайте ми две хиляди франка веднага. За остатъка ще чакам.
Но госпожа Каролин остана все така затруднена; питаше се откъде да вземе тия две хиляди франка, когато й хрумна мисълта да се отнесе към Максим. Не искаше повече да разсъждава. Той сигурно ще се съгласи да пази тайна, няма да откаже да даде тази малка сума, която положително баща му ще му върне. И си тръгна, като заяви, че утре пак ще дойде, за да вземе Виктор.
Беше едва пет часът, но тя толкова силно желаеше да свърши тази работа, че като се качи във фиакъра си, даде на кочияша адреса на Максим на авеню „Императрис“. Когато стигна там, камериерът й каза, че господинът се обличал, но все пак щял да му съобщи.
За миг тя се задъха в салона, където чакаше. Малката къща беше обзаведена изискано, разкошно и богато. Навред тапети и килими; нежен аромат на амбра лъхаше в топлата тишина на стаите. Всичко беше хубаво, изящно и спокойно, макар че в дома нямаше жена; младият вдовец, забогатял след смъртта на жена си, беше устроил живота си единствено за себе си и като мъж с опит бе затворил вратата си за всяко ново съжителство. Насладата от живота, която дължеше на жена си, не искаше да бъде нарушена от друга жена. Разочарован от порока, той го вземаше само като десерт, който му е забранен поради болния му стомах. Отдавна се бе отказал от желанието си да влезе в Държавния съвет, не участвуваше дори и в конните състезания — беше се наситил на конете, както на момичетата. Така че живееше сам, безделничеше, беше напълно щастлив, артистично и предпазливо ядеше богатството си със свирепия егоизъм на извратен красавец, издържан от жена, но станал вече сериозен.
— Моля госпожата да ме последва — каза завърналият се камериер. — Господинът ще ви приеме веднага в стаята си.
Госпожа Каролин беше с Максим в приятелски отношения, откакто той започна да я вижда като вярна домоуправителка винаги, когато ходеше на обяд у баща си. Като влезе в стаята, тя намери пердетата спуснати; шест свещи, поставени върху камината и еднокраката кръгла масичка, осветяваха със спокоен пламък това гнездо от пух и коприна, тази толкова натруфена като продажна жена стая с дълбоки кресла, с огромно, меко пухено легло. Това бе любимата му стая, отрупана с изтънчен вкус от скъпоценни мебели и украшения, чудесни предмети от миналия век, потънали, загубили се в купища най-разкошни платове.
Читать дальше