Емил Зола - Пари

— Аз ви обясних, значи, госпожо — подзе Мешен, — че Виктор не е имал пред очите си много хубав пример и че е време да се помисли за неговото възпитание, защото ето че навършва дванадесет години… Нали, още докато беше жива майка му, той виждаше не много прилични неща, тъй като тя съвсем не се стесняваше, когато беше пияна. Тя водеше мъже и всичко ставаше пред него. След това аз никога не съм имала време да го надзиравам съвсем отблизо, защото си имах работа в Париж. По цял ден скиташе из укрепленията. На два пъти трябваше да го освобождавам, защото бе крал, о, само дреболии. След това, щом като вече можеше, започна с малките момичета — нали това научи от горката си майка. Така че вие сама ще видите, на дванадесет години той е вече мъж. Най-сетне, за да работи, аз го дадох на леля Йолали, една жена, която продава с кошница зеленчуци на Монмартр. Той я придружава до халите и носи една от кошниците й. За нещастие сега нещо й е забрало бедрото… Но ето че стигнахме, госпожо, моля, влезте.

Госпожа Каролин в миг се отдръпна. Бяха стигнали в дъното на двора, зад една истинска преграда от смет, една от най-вонящите ями, пред срутена до земята барака, подобна на куп развалини, придържани от парчета греди. Нямаше прозорец. Вратата, една стара остъклена врата, сега обкована с цинкова ламарина, трябваше да остане отворена, за да се вижда вътрешността, обаче нахлуваше ужасен студ. В един ъгъл тя забеляза сламеник, хвърлен направо върху утъпканата земя. Никаква друга мебел не се забелязваше сред разхвърляните навред пробити качета, дървета и полуизгнили кошове, които навярно служеха и за столове, и за маси. От стените се изцеждаше лепкава влага. Една пукнатина, зеленикава дупка в черния таван, пропускаше дъжда точно върху сламеника. А миризмата, миризмата най-вече беше ужасна, отвратителна човешка миризма в тази пълна мизерия.

— Лельо Йолали — извика Мешен, — една дама иска да направи добро на Виктор… Какво му е на това говедо, че не идва, като го викат?

Купчина безформена плът се размърда на сламеника върху парцал от стара басма, който служеше за чаршаф; госпожа Каролин различи една жена на около четиридесет години, съвсем гола, без риза, наподобяваща полупразен мех, толкова беше мършава и нагърчена. Лицето й обаче не беше грозно, а още свежо, обкръжено от руси къдрици.

— Ох — изстена тя, — какво посещение, дано да е за наше добро, защото, бога ми, повече не може да продължава така… Само си представете, госпожо, че ето вече две седмици не мога да стана заради тези големия мръсни пъпки, които пребиват дупки в кълката ми… А нямам вече нито едно су, разбира се. Невъзможно е да продължа да търгувам. Имах две ризи, които Виктор ходи да продаде; струва ми се, че довечера ще пукнем от глад.

После, като повиши глас:

— Глупаво е, в края на краищата, излез оттам, малкият! Дамата не иска да ти направи нищо лошо.

А госпожа Каролин изтръпна, като видя как от един кош се надигна някаква маса, която бе взела за куп дрипи. Беше Виктор, облечен в остатъци от панталон и платнено палтенце, през чиито дупки се виждаше голото му тяло. Когато момчето застана изцяло пред светлината, нахлуваща през вратата, тя зяпна от изненада поразена от необикновената му прилика със Сакар. Всичките й съмнения се разпръснаха, бащинството беше неоспоримо.

— Аз не искам — заяви той — никой да ми досажда, като ме кара да ходя на училище.

Но тя продължаваше да го гледа с усилващо се безпокойство. Тревожеше я тази поразителна прилика — едната половина от лицето на момчето беше по-голяма от другата, носът бе сплескан надясно, а главата му сякаш бе смачкана на стъпалото, върху което майка му е била изнасилена. Освен това той изглеждаше необикновено развит за възрастта си — не беше много едър, но набит, напълно оформен на дванадесет години, вече окосмен като преждевременно израсло животно. Дръзките му алчни очи и чувствената му уста бяха като у мъжете. И това голямо дете смущаваше и плашеше като някакво чудовище със своето така внезапно възмъжаване, макар че цветът на лицето му още беше чист ги нежен като на момиче.

— Страх ли ви е от училището, малкия ми? — каза най-сетне госпожа Каролин. — И все пак вие ще бъдете по-добре там, отколкото тук… Къде спите?

Той с жест показа сламеника.

— Там, с нея.

Недоволна от този откровен отговор, леля Йолали се размърда, търсейки някакво обяснение:

— Бях му направила легло с един малък дюшек; а после трябваше да го продадем… Спим както можем, какво да се прави, като нищо не остана!