Емил Зола - Пари

— Слагам си шапката и веднага тръгвам.

Той също стана и каза небрежно:

— Не ви говоря за малката сметка, която трябва ДА се уреди. Отглеждането на детето, естествено, е струвало пари; освен това заемани са пари на майката, докато тя е била жива… О, аз не зная точно колко. Не съм искал да се бъркам в нищо. Всички документи са там…

— Добре, ще отида да видя!

А сега като че ли и той се разнежи:

— О, госпожо, ако знаехте само колко много чудни неща виждам в подобни истории. Почтените хора най-често страдат след това от своите страсти, да, и най-лошото е, че страдат от страстите на своите родители… И аз мога да ви дам пример. Вашите нещастни съседки, госпожа и госпожица Дьо Бовилие…

С рязко движение той се бе приближил до един от прозорците и устремил жадно любопитните си очи в съседната градина. Нямаше съмнение, че, откакто бе влязъл, той обмисляше как да погледне там, тъй като обичаше да познава бойните си полета. В проучването на аферата за десетте хиляди франка, обещани от графа на момичето Леони Крон, той се бе добрал до истината — сведенията, изпратени от Вандом, потвърждаваха предполагаемата авантюра; прелъстено, момичето останало без пари след смъртта на графа; притежавало само излишната разписка и изгаряло от желание да отиде в Париж; най-сетне Леони се принудила да заложи документа на лихваря Шарпие, вероятно за не повече от петдесет франка. Само че, след като открила майката и дъщерята Бовилие, Мешен трябваше да обикалян шест месеца Париж, без да попадне на Леони. Момичето постъпило като слугиня при някакъв съдебен пристав, а оттам на други три места; изпъждана за леко поведение, следите на Леони се губеха и той напразно бе ровил из всички кални места. Нервираше се, че не може да предприеме нищо срещу графинята, докато няма в ръцете си момичето като жива заплаха за предизвикване на скандал. Но все пак не се отказваше от тази афера, сега бе щастлив, изправен пред прозореца, като гледаше градината на голямата къща, чиято фасада бе виждал само от улицата.

— Нима и тези жени са застрашени от някаква опасност? — попита госпожа Каролин със загрижена симпатия.

Той се престори на невинен.

— Не, не вярвам… Исках само да спомена за тежкото положение, в което ги остави лошото поведение на графа… Да, аз имам приятели във Вандом, зная тях щата история.

И когато реши да се отдръпне от прозореца, той се увлече във вълнението, което разиграваше, като изведнъж си спомни за своята съдба.

— И все пак поносимо е, когато се отнася само за пари, обаче когато смъртта влезе в някоя къща!

Сега в очите му се появиха истински сълзи. Беше помислил за брат си и се разчувствува. Тя предположи, че той наскоро е загубил свой близък, но не го разпита, за да не прояви любопитство. До този момент не се беше излъгала за позорните сделки на този тип поради отвращението, което изпитваше към него; а тия неочаквани сълзи я увериха повече, отколкото най-убедителните факти; у нея се породи силно желание да изтича веднага до Неаполитанския квартал.

— Госпожо, аз разчитам на вас.

— Тръгвам още сега.

След един час госпожа Каролин, която бе взела кола, обикаляше зад възвишението на Монмартр, без да може да намери квартала. Най-сетне в една от безлюдните улици, съединяващи се с улица „Маркаде“, една стара жена го показа на кочияша. Намираше се в началото на полски път, разровен, покрит с кал и с боклуци, който се вмъкваше по средата на една пуста местност; само внимателният поглед можеше да открие мизерните постройки, изправени от кал, от стари дъски и от стари ламарини, наподобяващи купища останки от разрушени сгради, наредени около вътрешния двор. Към улицата имаше едноетажна къща, изградена от камък, но разкривена и отвратително мръсна, сякаш лазеше входа като някаква кула. И наистина госпожа Мешен живееше тук и като бдителна собственичка непрекъснато беше на пост, сама управляваше своя малък народ от гладни наематели.

Още щом слезе от колата, госпожа Каролин я видя да се появява на прага — огромна, с увиснали гърди и корем под стара рокля от син копринен плат, обтегната при гънките и разпрана по шевовете; бузите й бяха толкова издути и толкова червени, че потъналият в тях малък нос сякаш се печеше между два огъня. Госпожа Каролин се двоумеше, обзета от безпокойство, когато един много нежен глас, приятно писклив като селска свирка, я успокои.

— О, госпожо, нали господин Буш ви изпраща? Дошла сте за малкия Виктор… Влезте, влезте де. Да, тук наистина е Неаполитанският квартал. Улицата не е регистрирана, още нямаме номера… Влезте, трябва най-напред да поговорим за всичко това. Боже мой, колко е неприятно, колко е тъжно!