Емил Зола - Пари

— Господин Сакар, имам една молба към вас… Ако искате сега да влезем в кабинета, ви…

— Разбира се, госпожо.

Жордан, който се досещаше за причината, поиска да я задържи. Започна на пресекулки да й шепне на ухото: „Не, не!“, обзет от болезнен панически страх, в какъвто винаги изпадаше при подобни парични затруднения. Тя се отскубна от него и той трябваше да я последва.

— Господин Сакар — започна тя, щом вратата се затвори зад тях, — моят съпруг тича напразно два часа, за да намери петстотин франка, а не смее да ги поиска от вас… Затова аз ви моля да му ги дадете…

И разпалено, със смешните маниери на весела и решителна жена, тя разказа преживелицата си от тази сутрин — грубата поява на Буш, нахлуването на тримата мъже в стаята й, как бе успяла да отблъсне атаката и как бе поела задължението да плати още днес. Ах, тия парични язви за бедния народ, тия големи страдания от срам и безсилие, този живот на непрекъснати затруднения, и то за няколко мизерни монети по сто су!

— Буш — повтори Сакар, — този стар мошеник Буш ви държи в лапите си.

После с очарователна доброта се обърна към Жордан, който стоеше мълчалив и бледен поради непоносимо главоболие.

— Е добре, аз ще ви дам като аванс тези петстотин франка. Трябваше веднага да ми ги поискате.

Беше седнал до масата си, за да подпише чека, когато изведнъж се спря и се замисли. Спомни си за писмото, което бе получил, за посещението, което трябваше да направи и което все отлагаше от ден на ден, като се отвращаваше от подозрителната история, която подушваше. Защо да не отиде веднага на улица „Фейдо“, използувайки случая, щом като имаше причина?

— Слушайте, аз познавам много добре вашия негодник… По-добре е лично да отида при него да му платя, за да опитам дали не ще мога да получа вашите полици на половин цена.

Сега очите на Марсел блеснаха от благодарност.

— О, колко сте добър, господин Сакар!

И като се обърна към съпруга си:

— Виждаш ли, глупако, че господин Сакар не ни изяде?

Той се хвърли на врата й с неудържим възторг и я целуна, благодареше й, че е по-енергична и по-смела от него в тия житейски затруднения, които го парализираха.

— Не, не! — каза Сакар, когато младият мъж му стисна най-сетне ръката. — Правя го с удоволствие, вие двамата сте много мили, като се обичате толкова силно. Приберете се спокойни!

Колата му, която го чакаше, го откара за две минути на улица „Фейдо“, в центъра на този кален Париж, сред блъскащите се чадъри и пръскащите локви. Но горе той напразно натиска звънеца на старата избеляла врата, върху която на медна плочка с големи черни букви бе написано: „Спорни дела“: вратата не се отвори, нищо не мърдаше вътре. И като си тръгваше, люто разярен, той силно я удари с юмрук. Чак тогава се чуха провлечени стъпки и Сигизмон се появи.

— Я, вие сте!… Помислих си, че брат ми се връща и е забравил ключа си. Аз никога не се обаждам, когато се звъни… О, той няма да закъснее, можете да то почакате, ако искате да го видите.

И пак, крачейки мълчаливо и залитайки, следван от посетителя, той се върна в стаята си с изглед към площада на Борсата. Беше още светло на тази височина, над мъглата, която дъждът стелеше в дъното на улицата. Стаята изглеждаше гола и студена с тясното желязно легло, с масата и двата стола, с няколкото лавици, отрупани с книги, без други мебели. Пред камината една малка печка, неподдържана и забравена, беше угаснала.

— Седнете, господине. Моят брат ми каза, че слиза за малко и ще се върне.

Но Сакар отказваше стола, като се вглеждаше в него, изненадан от поражението, което охтиката бе нанесла на този голям бледен момък с детски очи, очи, потънали в мечти, които изглеждаха необикновени под челото, излъчващо сила и воля. Между дългите къдрици на косата му неговото извънредно мършаво лице беше удължено, сякаш смъртта го дърпаше към гроба.

— Вие да не сте боледували? — попита тон, като не знаеше какво друго да каже.

Сигизмон направи жест на пълно безразличие.

— О, както винаги! Последната седмица не бях добре поради това отвратително време. Но все пак поносимо е… Не мога вече да спя, не мога да работя, имам малко треска, горещо ми е… Ах, колко много неща има да се правят!

Той застана пред масата си, на която имаше една широко отворена немска книга. И продължи:

— Простете ми, че ще седна, цялата нощ не съм спал, за да прочета тази творба, която получих вчера… Да, творба! Десет години от живота на моя учител Карл Маркс — трудът, който той отдавна ни обещаваше върху капитала!… Ето я сега нашата библия, ето я!