Емил Зола - Пари

Той се мъчеше да се надигне с малкия си ръст, яростта му най-сетне потисна иронията и избухна като боен сигнал на фанфари.

— Хубаво ме чуйте, не ме е страх от него! Това е моят отговор, искам да го знае.

Юре беше свил рамене. Не обичаше да стават скандали при преговорите. Всъщност в тази работа той беше само посредник.

— Добре, добре! Ще му кажа… Вие ще си счупите главата. Но това засяга само вас.

Настъпи тишина. Жантру, който бе стоял мълчалив, преструвайки се, че изцяло е потънал в прегледа на куп коректури, вдигна очи, за да се възхити на Сакар. Хубав изглеждаше този бандит в своята възбуда. Тия гениални мошеници понякога тържествуват, стигнали до тази степен на главозамайване, когато успехът ги опиянява. И в този момент Жантру беше с него, убеден в сполуката му.

— Ах, забравих — подзе Юре. — Изглежда, че Делкамбр, главният прокурор, ви ненавижда… И това, което още не знаете, е, че тази сутрин императорът го е назначил за министър на правосъдието.

Сакар рязко се спря. С помрачено лице той най-сетне каза:

— Пак чисто търгашество! О, направили са министър от него. Мислите ли, че това ме интересува?

— Господи! — каза Юре, като преувеличи простотата си. — Но ако ви се случи някаква беда, както се случва на всички хора, вашият брат иска да не разчитате да ви защищава пред Делкамбр.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Сакар. — Нали ви казах, не пет пари не давам за цялата тази клика: за Ругон, за Делкамбр и за вас на всичко отгоре!

За щастие в тази минута влезе Дегремон. Той никога не идваше в редакцията на вестника и тази му поява за всички бе изненада, която прекрати караницата. Той се ръкува много коректно, усмихнат с ласкавата любезност на светски човек. Жена му устройвала прием, на който щяла да пее, и затова просто дошъл да покани лично Жантру, за да се появи хубава статия. Но изглежда, че присъствието на Сакар го очарова.

— Как върви работата, началство?

— Я ми кажете, не сте ли продавали и вие? — попита Сакар, без да му отговори.

Да продава! О, не още! И много искреният му смях свидетелствуваше, че наистина е убеден в солидността на предприятието.

— Разберете, че при нашето положение не трябва никога да се продава! — извика Сакар.

— Никога! Това именно исках да кажа и аз. Всички сме солидарни, вие знаете, че можете да разчитате на мене.

Клепачите му трепнаха и той хвърляше кос поглед, докато казваше, че отговаря за другите членове на управителния съвет — за Седни, за Колб, за маркиз Дьо Боен — така, както за себе си. Работата вървяла толкова добре, че наистина било удоволствие да бъдат всички задружни в този необикновен успех, какъвто Борсата не била виждала от петдесет години насам. И след като каза по една прекрасна дума за всеки, той си тръгна, повтаряйки, че разчита и на тримата за соарето. Муние, тенорът на Операта щял да: нададе репликата на жена му. О какъв голям ефект!

— Значи, това е всичко, което искахте да ми отговорите? — попита Юре, когато и той си тръгваше.

— Разбира се — заяви Сакар със сух глас.

И се отказа да излезе с него, както нравеше обикновено. После, когато остана, насаме а директора на вестника, каза:

— Това е война, драги мой. Никога не жалете, бийте по всички тия мръсници!… Ах, най-сетне ще мога да поведа борбата, както си зная!

— Все пак това е рязко! — заключи! Жантру, който отново бе смаян.

В коридора на пейката Марсел продължаваше да чака. Още нямаше четири часа, а Дьожоа беше вече запалил лампите, толкова бързо нощта настъпваше под тъмния и упорит пороен дъжд. Всеки път, когато минаваше покрай нея, той все намираше по някоя дума, за да я разсее. По това време зачестиха влизанията и излизанията на редакторите, шумни гласове ехтяха: в съседната стая, разгаряше се тази треска, с която се подготвяше вестникът.

Изведнъж, вдигнала очи, Марсел забеляза Жордан пред себе си. Той беше мокър, изморен, с разтреперани устни и малко налудничав поглед, като ония хора, които дълго време са тичали подир някаква мечта, без да я достигнат. Тя го разбра.

— Нищо, нали? — попита тя пребледняла.

— Нищо, скъпа моя, абсолютно нищо… Отникъде, невъзможно…

И тя можа само да въздъхне с примряло сърце:

— О, боже мой!

В този момент Сакар излизаше от кабинета на Жантру и се изненада, като я видя вее още тук.

— Госпожо, нима вашият бегач съпруг не се е още завърнал? Хубаво ви бях казал да влезете в моя кабинет, за да го чакате.

Тя го гледаше втренчено, някаква мисъл изведнъж се бе пробудила в големите й отчаяни очи. Тя дори не размисли, отдаде се на тази храброст, която хвърля жените напред в минути на възбуда.