Брендон Сандерсон - Заклеващия

Получи подаръци от професионални организации, членове на семейството и един от всеки Върховен принц с изключение на Иалаи — която бе напуснала Уритиру позорно. Макар Шалан да беше благодарна, откри, че се опитва да изчезне в роклята си. Толкова много неща, които не искаше — най-вече това внимание.

„Е, ти се жениш за алетски Върховен принц“, помисли си, докато се гърчеше на сватбения си трон. „Какво очакваше?“ Поне нямаше да свърши като кралица.

Най-сетне — след като пристигнаха арденти и произнесоха благословии, направиха помазвания и изгориха молитви — тя бе забутана в малка стаичка сама с един мангал, прозорец и огледало. На масата имаше инструменти, с които да нарисува последна молитва, така че я оставяха да си помисли. Някъде, Адолин изтърпяваше подаръци от мъжете. Вероятно мечове. Много и много мечове.

Вратата се затвори и Шалан се изправи срещу себе си в огледалото. Сапфирената ѝ рокля бе в древен стил, с еднакви спускащи се ръкави, които бяха много по-дълги от ръцете ѝ. Малки рубини, вплетени в бродерията, блестяха с допълнителна светлина. Златна жилетка се спускаше по раменете ѝ в тон с натруфеното украшение за глава, което бе вплетено в плитките ѝ.

Тя искаше да се смали от нея.

— Ммм… — обади се Шарка. — Това си хубава ти, Шалан.

„Хубава аз.“ Тя издиша. Воал се появи от едната страна на стаята, облегната на стената. Сияйната се появи до масата, като потупваше отгоре ѝ с пръст и ѝ напомняше, че наистина трябваше да напише молитва — в името на традицията, ако не за друго.

— Разбрахме се по този въпрос — каза Шалан.

— Достоен съюз — обади се Сияйната.

— Той е добър за теб, предполагам — добави Воал. — А и разбира от вино. Можеше да е много по-зле.

— Но не и много по-добре — обади се Сияйната и стрелна Воал с поглед. — Това е хубаво, Шалан.

— Празненство — рече Воал. — Празненство за теб .

— Няма нищо лошо да се наслаждавам на това — каза Шалан, сякаш откриваше нещо безценно. — Няма нищо лошо да празнувам. Дори и нещата да са ужасни в света, всичко е наред. — Тя се усмихна. — Аз… аз го заслужавам.

Воал и Сияйната избледняха. Когато Шалан погледна обратно в огледалото, вече не се чувстваше засрамена от вниманието. Всичко беше наред.

Нямаше проблем да бъде щастлива.

Тя нарисува глифите си, но почукване на вратата я прекъсна. Какво? Времето не беше изтекло.

Обърна се с усмивка.

— Влез. — Адолин вероятно бе намерил оправдание да си открадне една целувка…

Вратата се отвори.

И разкри трима мъже в износени дрехи. Балат, най-висок и със закръглено лице. Виким, все още изпит, с кожа бледа, колкото тази на Шалан. Юшу, по-слаб, отколкото го помнеше, но все още закръглен. И тримата бяха някак по-млади, отколкото си ги бе представяла в ума си, макар и да бе изминала година, откакто ги бе видяла.

Братята ѝ.

Шалан писна от щастие и се хвърли към тях, като премина през рояк духчета на радостта като сини листа. Опита се да прегърне и тримата едновременно, без да ѝ пука какво може да причини това на внимателно нагласената ѝ рокля.

— Как? Кога? Какво се случи?

— Беше дълго пътуване през Я Кевед — каза Нан Балат. — Шалан… не бяхме чули нищо, преди да ни прехвърлят тук през онова устройство. Ти се омъжваш ? За сина на Тоягата ?

Имаше толкова да им разказва. Бурите да го отнесат, тези сълзи щяха да съсипят грима ѝ. Тя ги притисна близо до себе си отново и Виким дори се оплака от тази проява на обич, както бе правил винаги. Не ги беше виждала от толкова време и той пак се оплакваше? Това я развесели дори още повече, поради някаква причина.

Навани се появи зад тях и надникна над рамото на Балат.

— Ще помоля за забавяне на празненството.

— Не! — отсече Шалан.

Не. Тя щеше да се наслади на това. Придърпа братята си близо, един след друг.

— Ще ви обясня след сватбата. Толкова много има за обяснение…

Балат, докато го прегръщаше, ѝ подаде лист хартия.

— Той каза да ти дам това.

— Кой?

— Той каза, че ти ще знаеш. — Балат все още имаше онзи измъчен поглед, който винаги го бе карал да изглежда мрачен. — Какво става? Откъде познаваш такива хора?

Тя разгърна писмото.

Беше от Мраизе.

— Сиятелна — рече Шалан на Навани, — ще предоставите ли на братята ми почетни места?

— Разбира се.

Навани поведе трите момчета навън от стаята и се присъедини към Ейлита, която чакаше. Бурите да го отнесат. Братята ѝ се бяха върнали. Бяха живи.