Брендон Сандерсон - Заклеващия

— И така, господине, когато казвам, че вие сте олицетворение на отвратителността, аз просто се опитвам да подобря изкуството си. Изглеждате толкова грозен, че изглежда някой се е опитал — и се е провалил — да махне брадавиците от лицето ви чрез агресивно прилагане на шкурка. Вие сте не толкова човешко същество, колкото купчина тор, която диша. Ако някой вземе пръчка и ви бие с нея постоянно, това може единствено да послужи за подобряване на чертите ви.

— Лицето ви не може да бъде описано, но това е само защото на всички поети ще им се догади. Вие сте онова, с което родителите плашат децата си, за да им се подчиняват. Бих ви казал да си метнете един чувал връз главата, но помислете само за горкия чувал! Теолозите използват вас като доказателство за съществуването на Бог, защото подобна чудовищност може да бъде единствено умишлена.

Мъжът не отговори. Шутът отново го ръгна и той измърмори нещо на тайленски.

— Ти… не говориш алетски, нали? — попита Шутът. — Разбира се, че не. — Така имаше смисъл. Е, да повтори всичко това на тайленски щеше да бъде досадно. Така че Шутът се пререди пред мъжа в редицата. Това най-сетне провокира отговор. Набитият мъж хвана Шута и го завъртя към себе си, след което го цапна право в мутрата.

Той падна на каменната земя. Редицата продължи движението си, всички отказваха да го погледнат. Предпазливо, Шутът опипа устата си. Да… изглежда…

Един от зъбите му падна.

— Успех! — рече той на тайленски, като говореше с леко фъфлене. — Благодаря ви, драги човече. Радвам се, че оценявате изкуството ми, постигнато, като се прередих пред вас.

Шутът хвърли зъба настрани и се изправи, изтупвайки праха от дрехите си. След това се спря. Все пак се бе потрудил здраво, за да нагласи този прах. Набута ръце в джобовете на дрипавото си кафяво палто, после се шмугна в една уличка. Подмина стенещи хора, които молеха за избавление, за милост. Той попи това и се замисли върху него.

Не беше маска, която си бе сложил. Истинска тъга. Истинска болка. Плач ехтеше около него, докато се движеше из тази част на града край двореца. Само най-отчаяните или най-съсипаните смееха да останат тук, толкова близо до нашествениците и нарастващото им влияние.

Той обиколи до двора пред стъпалата, които водеха нагоре. Дали бе време за голямото му представление? Странно, но откри, че се колебае. След като тръгнеше по тези стъпала, се обричаше да напусне града.

Бе открил много по-добра публика сред тези бедни хора, отколкото имаше сред светлооките в Алеткар. Бе се наслаждавал на времето си тук. От друга страна, ако Раисе научеше, че Шутът е в този град, щеше да нареди на войските си да го изравнят със земята — и щеше да смята това за ниска цена, ако имаше дори и най-малкия шанс да го довърши.

Шутът се поколеба, след това тръгна през двора, спирайки да си поговори тихо с някои от хората, които бе опознал през седмиците. Най-сетне клекна до Кени, която все още люлееше празната си люлка, загледана с празен поглед през площада.

— Въпросът става — прошепна ѝ той — колко души трябва да обичат една творба, за да я направят ценна? Ако неминуемо ще предизвикаш омраза, тогава колко щастие е нужно, за да балансираш риска?

Тя не отвърна. Съпругът ѝ, както винаги, се мотаеше наблизо.

— Как е косата ми? — обърна се към Кени Шутът. — Или пък липсата на такава?

Отново не последва отговор.

— Липсващият зъб е ново допълнение — каза той и бръкна с пръст в дупката. — Мисля, че ще добави точно това, което ми липсва.

Имаше няколко дни, с потиснатото лекуване, докато зъбът израснеше отново. Правилният буламач го бе накарал да изгуби косата си на места.

— Да си извадя ли едно око?

Кени го погледна скептично.

„Значи наистина слушаш.“ Той я потупа по другото рамо. „Още веднъж. Още веднъж и после си тръгвам.“

— Чакай тук — поръча ѝ, след което се запъти по пътечката на север. Събра разни парцали — останки от костюм на духче. Вече не виждаше много от тях наоколо. Извади връв от джоба си и я уви около парцалите.

Наблизо няколко сгради бяха паднали под атаките на гръмолома. Той почувства живот от една от тях и когато се приближи, от отломките се подаде малко, мърляво лице.

Шутът се усмихна на малкото момиченце.

— Зъбите ти изглеждат смешно днес — каза му то.

— Възразявам, защото смешната част не са зъбите, а липсата на един от тях. — Той протегна ръка към нея, но тя се скри обратно.

— Не мога да оставя мама — прошепна.