Брендон Сандерсон - Заклеващия

— Разбирам — отвърна Шутът. Той взе парцалите и връвта, която бе използвал по-рано, и ги овърза във формата на кукличка. — Отговорът на въпроса ме човърка от известно време.

Малкото личице отново се подаде, загледано в куклата.

— Въпросът?

— Зададох го по-рано — обясни той. — Ти не можа да чуеш. Знаеш ли отговора?

— Ти си странен.

— Правилен отговор, но грешен въпрос. — Той разходи малката кукла по разбитата улица.

— За мен? — прошепна момиченцето.

— Трябва да напусна града — отвърна той. — И не мога да я взема със себе си. Някой трябва да се грижи за нея .

Една мръсна ръчичка се пресегна към куклата, но Шутът я дръпна назад.

— Тя се страхува от тъмнината. Трябва да я държиш на светло.

Ръката изчезна в сенките.

— Не мога да оставя мама.

— Много лошо — отсъди Шутът. Той вдигна куклата до устните си, след което прошепна избран набор от думи.

Когато я остави на земята, тя започна да ходи сама. Тихо ахване прозвуча от сенките. Малката кукла вървеше към улицата. Стъпка по стъпка, по стъпка…

Момиченцето, може би на четири години, най-сетне се появи от сенките и затича да вземе куклата. Шутът стоеше и изтупваше палтото си, което вече беше сиво. Детето прегърна парцалената кукла и той го вдигна, като се извърна от разбитата сграда… и от костите на крак, който се подаваше от отломките вътре.

Пренесе детето обратно до площада, след което тихо избута празната люлка настрани от Кени и коленичи пред нея.

— Мисля, в отговор на въпроса ми… Мисля, че е нужен само един.

Тя примигна, след което се съсредоточи върху детето в ръцете му.

— Трябва да напусна града — обясни той. — И някой трябва да се грижи за нея.

Шутът изчака докато, най-сетне, Кени протегна ръце. Той остави детето в тях, след което се изправи. Съпругът на Кени го хвана за ръката, усмихнат.

— Не можеш ли да останеш още малко?

— Мисля, че ти си първият, който някога ме е питал това, Коб — отвърна Шутът. — И, за да сме честни, чувството ме плаши. — Той се поколеба, после се наведе напред и докосна куклата в ръцете на детето. — Забрави какво ти казах преди — прошепна ѝ той. — Вместо това ти се грижи за нея.

Той се обърна и тръгна по стъпалата към двореца.

Започна представлението, докато вървеше. Лудият тик, клатушкането в крачките му. Присви едното си око и се прегърби, промени дишането си, за да излиза накъсано, с резки поемания на въздух от време на време. Мърмореше си сам и си показа зъбите — но не и онзи, който липсваше, защото това беше невъзможно.

Премина в сенките на двореца и под охраната, която кръжеше във въздуха наблизо, вятърът развяваше дългите ѝ дрехи. Името ѝ беше Ватва. Преди хиляди години Шутът бе танцувал с нея. Като всички останали, и тя по-късно бе обучена да се оглежда за него.

Но не достатъчно добре. Докато минаваше отдолу, тя го погледна едва-едва. Той реши да не го приема като обида, тъй като това искаше. Трябваше да бъде толкова бистра супа, та чак вода. Ама че главоблъсканица. В този случай изкуството му беше най-добро, когато не му обръщаха внимание.

Може би имаше нужда да преразгледа философията си.

Премина през поста на стражите и се зачуди дали някой друг смяташе за необичайно Слетите да прекарват толкова време тук, близо до падналата част на двореца. Дали някой се чудеше защо се трудеха толкова усилено, разчистваха скали, събаряха стени?

Беше добре да знае, че сърцето му все още може да се вълнува на представление. Той се напъха по-близо до работния обект и двойка по-обикновени стражи пеещи го наругаха да минава напред към градините с останалите просяци. Шутът се поклони няколко пъти, след което се опита да им продаде дрънкулки от джоба си.

Единият го изблъска, така че той се направи на паникьосан и се сбута край тях по една рампа към самия работен проект. Наблизо няколко работници разбиваха камъни и на земята имаше петно кръв. Двамата стражи пеещи му закрещяха да се маха. Шутът придоби изплашен вид и побърза да се подчини, но се спъна, падна и се подпря на стената на двореца — частта от нея, която все още бе непокътната.

— Виж — прошепна той на стената, — нямаш много опции в момента.

Отгоре Слятата се извърна, за да го погледне.

— Знам, че предпочиташ да е някой друг — продължи Шутът, — но сега не е време да бъдеш придирчива. Вече съм сигурен, че причината да съм в града е да те открия.

Двамата стражи се приближиха, единият се кланяше извинително на Слятата в небето. Все още не осъзнаваха, че подобно поведение нямаше да впечатли древните пеещи.