Брендон Сандерсон - Заклеващия

„Брада…“ помисли си той, усещането от загубата го прободе като нож. „Двамата с Лопен щяха да се разбират добре.“

— Не става по-леко, Тефт — продължи той. — Става по-трудно, мисля, колкото повече научаваш за Думите. За щастие, ти имаш помощ. Беше мой, когато аз имах нужда от теб. Аз ще бъда твой.

Тефт кимна, но след това посочи.

— Ами той?

За първи път Каладин осъзна, че Скалата го нямаше при останалите от взвода. Големият рогоядец седеше — с изгаснала Светлина на Бурята — върху стъпалата на един от храмовете отдолу. Вълшебният лък бе положен в скута му. Главата му беше сведена. Очевидно смяташе стореното за нарушена клетва, въпреки че бе спасило живота на Каладин.

— Вдигаме моста заедно, Тефт — каза Каладин. — И го носим.

Далинар отказа да напусне град Тайлен веднага — но като компромис към Навани, се съгласи да се върне във вилата си в Кралския квартал и да си почине. По пътя си той спря в храма на Таленелат — от който хората бяха изкарани, за да освободят място, на което да се събират генералите.

Те все още не бяха пристигнали, така че Далинар разполагаше с малко време насаме, загледан в релефите, посветени на Вестителя. Знаеше, че трябва да се качи горе и да спи, поне докато азишкият посланик не пристигнеше. Но нещо в тези образи на Таленелат’Елин, застанал гордо пред съкрушителни войски…

„Дали някога му се е налагало да се бие с хора в някое от тези последни изпитания?“ зачуди се Далинар. „Още по-лошо, дали някога се е чудил за онова, което е сторил? Онова, което всички сме сторили, като сме превзели този свят?“

Далинар все още стоеше там, когато една крехка фигура затъмни входа на храма.

— Доведох хирурзите си — рече Таравангян, гласът му проехтя в голямата каменна зала. — Вече започнаха да помагат на ранените в града.

— Благодаря ти — каза Далинар.

Таравангян прекрачи прага. Стоеше и чакаше, докато Далинар не въздъхна тихо.

— Ти ме изостави — отбеляза той. — Изостави този град.

— Предположих, че ще се провалиш — обясни кралят, — затова се разположих така, че да мога да поема контрол над коалицията.

Далинар се стресна. Обърна се към стареца, който все още се очертаваше на прага.

— Ти какво ?

— Предположих, че единственият начин коалицията да се възстанови от грешките ти е аз да поема командването. Не можех да остана с теб, приятелю. За доброто на Рошар, аз се оттеглих.

Дори и след разговорите им — дори след като знаеше как Таравангян гледа на задълженията си — Далинар остана шокиран. Това беше брутална, утилитарна политика.

Таравангян най-сетне пристъпи в залата, като прокара съсухрена ръка по релефите на стената. Присъедини се към Далинар и двамата заедно се заеха да изучават резба на могъщ мъж, застанал гордо между два стълба от камък — запречвайки пътя между чудовища и хора.

— Ти… не си станал крал на Я Кевед по случайност, нали? — попита Далинар.

Таравангян поклати глава. Сега на Далинар му се струваше очевидно. Таравангян беше лесен за отхвърляне, когато човек смяташе, че мисълта му тече бавно. Но когато разбереш истината, други загадки започнаха да пасват по местата си.

— Как? — попита Далинар.

— Има една жена в Карбрант — отвърна кралят. — Подвизава се под името Дова, но ние мислим, че е Бата’Елин. Вестител. Тя ни каза, че Опустошението наближава. — Той погледна към Далинар. — Нямах нищо общо със смъртта на брат ти. Но когато чух за невероятните неща, които е направил убиецът, започнах да го търся. Години по-късно го открих и му дадох конкретни инструкции…

Моаш излезе от двореца в Колинар в сенките на нощта, която му се струваше, че бе настъпила твърде бавно.

Хора изпълваха градините на двореца — човеци, които бяха изхвърлени от домовете си, за да направят място за парши. Някои от тези бегълци бяха увесили платнища между пейки от шистокор и си създаваха много ниски палатки с височина около шейсет сантиметра. Духчета на живота шумяха край тях и градинските растения.

Целта на Моаш бе конкретен мъж, който седеше и се кикотеше в мрака близо до задната част на градините. Откачен мъж, чийто цвят на очите се губеше в нощта.

— Виждал ли си ме? — попита мъжът, когато Моаш коленичи.

— Не — отвърна той, след което заби странния златен нож в корема му. Мъжът прие нападението с тихо изсумтяване, усмихна се глуповато, след което затвори очи.

— Наистина ли си бил един от тях? — попита Моаш. — Вестител на Всемогъщия?