Брендон Сандерсон - Заклеващия

— Шалан. Той буквално може да лети.

— О? Това ли се очаква да търсят жените в партньора си? Да не би да го пише в „Наръчника на учтивите дами за ухажването и семейството“? Бекенското издание, може би? „Дами, просто не бихте могли да се омъжите за мъж, ако той не може да лети. Няма значение, че другият вариант е красив като бог, мил с всички, с които се запознае, независимо от положението им, отдаден на изкуството си и искрено смирен по най-странния, най-уверен начин. Няма значение, че той всъщност изглежда те разбира и забележително, но изслушва проблемите ти, окуражава те да бъдеш себе си, вместо да се криеш. Няма значение, ако стоенето близо до него те кара да искаш да му разкъсаш ризата, да го навреш в най-близката уличка, след което да го целуваш, докато вече не може да диша. Ако не умее да лети , е, тогава, просто отменяй сватбата!“

Тя направи пауза, за да си поеме въздух, задъхана.

— И… — започна Адолин. — Този мъж съм… аз?

— Такъв си глупак. — Шалан хвана разкъсаната му куртка и го придърпа за целувка, духчета на страстта кристализираха във въздуха край тях. Топлината на целувката направи за нея повече, отколкото чаят някога щеше да постигне. Накара я да забълбука и да заври отвътре. Светлината на Бурята беше хубава, но това… това беше енергия, която я караше да бледнее.

Бурите да го отнесат, тя обичаше този мъж.

Когато отлепи устни от неговите, Адолин я хвана и я придърпа към себе си, като дишаше тежко.

— Ти… сигурна ли си? — попита той. — Аз просто… Не ме гледай лошо, Шалан. Трябва да кажа това. Светът сега е пълен с богове и Вестители и ти си една от тях. Аз на практика съм никой. Не съм свикнал с това чувство.

— Тогава това вероятно е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало, Адолин Колин. Е. С изключение на мен . — Тя се сгуши в него. — Ще ти призная, за да бъдем напълно честни, че Воал имаше склонност да си пада по Каладин, Благословения от Бурята. Има ужасен вкус за мъже и аз я убедих да бъде послушна.

— Това е тревожно, Шалан.

— Няма да ѝ позволя да предприеме нищо по въпроса. Обещавам.

— Нямах това предвид — отвърна Адолин. — Имах предвид… теб, Шалан. Да се превръщаш в други хора.

— Всички ние сме различни хора в различно време. Спомняш ли си?

— Не по същия начин като теб .

— Зная — въздъхна тя. — Но аз… мисля, че спрях да се оттичам в нови личности. Три засега. — Шалан се завъртя пред него, усмихната, ръцете му все още бяха обвити около кръста ѝ. — Как ти се струва това обаче? Три годеници вместо една. Някои мъже точат лиги само при мисълта за подобен разврат. Ако ти искаше, аз можех да бъда всяка.

— Но там е работата, Шалан. Аз не искам друга. Искам теб.

— Тази май ми е най-трудна. Но мисля, че мога да го направя, Адолин. С малко помощ, може би?

Той се ухили с типичната си глуповата гримаса. Бурите да го отнесат, как косата му изглеждаше толкова добре с чакъл в нея?

— Е… — подхвана Адолин. — Спомена нещо за това как ще ме целуваш, докато вече не мога да дишам. Обаче ето ме, седя си тук и дори не съм задъхан…

После млъкна, когато тя го целуна отново.

Каладин се настани в края на един покрив, високо на върха на град Тайлен.

Горкият град. Първо Вечната буря и последвалите ѝ завръщания. Тайлените тъкмо бяха започнали да схващат как да възстановяват и сега трябваше да се справят с още смачкани сгради, които водеха до трупа на гръмолом, паднал като съборена статуя.

„Можем да спечелим“, помисли си той. „Но всяка победа ни белязва още малко.“

В ръката си той потри с палец един малък камък. Отдолу, в една уличка, която започваше от главната улица, жена със спускаща се червена коса целуваше мъж с раздърпана и изпокъсана униформа. Някои хора успяваха да празнуват въпреки белезите. Каладин приемаше това. Просто му се искаше да знае как го правеха.

— Каладин? — обади се Сил. Тя се носеше около него като панделка от светлина. — Не тъжи. Думите ще дойдат, когато им е времето. Ще се оправиш.

— Винаги се оправям.

Той присви очи към Шалан и Адолин и откри, че не може да изпитва горчивина. Не изпитваше и примирение. Вместо това чувстваше… съгласие?

— О, те ли? — забеляза Сил. — Е, аз знам, че ти не се отказваш от битките. Изгуби рунда, но…

— Не — прекъсна я той. — Тя направи своя избор. Можеш да го видиш.

— Мога ли?

— Би трябвало. — Той потри камъка с пръст. — Не мисля, че я обичах, Сил. Изпитвах… нещо. Олекването на мъките ми, когато бях близо до нея. Тя ми напомня за някого.