Брендон Сандерсон - Заклеващия

— За кого?

Каладин разтвори длан и тя кацна в нея, като доби формата на млада жена с веещи се коса и рокля. Наведе се и огледа камъка в дланта му, като му гукаше. Сил все още можеше да бъде шокиращо невинна — подхождаше към света с вълнение и ококорени очи.

— Хубав камък — отбеляза тя напълно сериозно.

— Благодаря ти.

— Откъде го взе?

— Намерих го на бойното поле долу. Ако го намокриш, сменя цвета си. Изглежда кафяв, но с малко вода можеш да видиш бялото, черното и сивото.

— Оооо.

Той я остави да го оглежда още малко.

— Значи е истина? — каза най-сетне. — За паршите. Че това е била тяхната земя, техният свят , преди ние да пристигнем? Че… че ние сме били Пустоносните?

Тя кимна.

— Зло е пустошта, Каладин. Той привлича чувства и не ги пуска да избягат. Вие… сте го довели със себе си. Аз не съм била жива тогава, но знам тази истина. Той е бил първият ви бог, преди да се обърнете към Чест.

Каладин издиша бавно и затвори очи.

Мъжете от Мост Четири изпитваха затруднения с тази идея. Както и трябваше. На други в армията не им пукаше, но на неговите войници… те знаеха.

Можеше да защитаваш дома си. Можеше да убиваш, за да защитиш хората вътре. Но ако първо си откраднал този дом? Ако хората, които убиваш, само се опитват да си върнат онова, което им принадлежи по право?

Доклади от Алеткар твърдяха, че армиите от парши си проправяха път на север, че алетските армии в района се бяха преместили в Хердаз. Какво щеше да се случи с Огнекамък? Със семейството му? Сигурно изправен пред инвазията, той можеше да убеди баща си да се премести в Уритиру. Но после какво?

Всичко стана толкова сложно. Хората бяха живели по тези земи хиляди години. Можеше ли някой наистина да очаква да напуснат заради нещо сторено от древните им предшественици, без значение колко позорни бяха били действията им?

С кого се биеше той? Кого защитаваше?

Защитник? Нападател?

Почетен рицар? Наемен убиец?

— Измяната — заговори той на Сил. — Винаги съм си я представял като едно-единствено събитие. Ден, в който всички Рицари са се отказали от въоръжението си, като във видението на Далинар. Но не мисля, че всъщност е станало така.

— Тогава… как? — попита Сил.

— Ето така — отвърна той. Присви очи, наблюдаваше как светлината на залязващото слънце играе по океана. — Открили са нещо, което не са могли да пренебрегнат. Накрая е трябвало да се изправят срещу него.

— Направили са грешния избор.

Каладин прибра камъка в джоба си.

— Клетвите са въпрос на възприятие, Сил. Ти потвърди това. Единственото нещо, което има значение, е дали сме уверени или не, че следваме принципите си. Ако изгубим тази увереност, тогава хвърлянето на бронята и оръжията е просто формалност.

— Кал…

— Аз няма да сторя същото — успокои я той. — Бих искал да мисля, че миналото на Мост Четири ще ни направи малко по-прагматични от онези древни Сияйни. Няма да ви изоставим. Но да открием онова, което в действителност ще направим, може да се окаже объркано.

Каладин пристъпи от ръба на сградата, след което се Оттласна, така че описа широка дъга над града. Приземи се на един покрив, където повечето мъже от Мост Четири споделяха вечеря от безквасен хляб с кума — счукан лавис с подправки. Можеха да поискат нещо много по-добро от пътнически дажби, но изглежда не го осъзнаваха.

Тефт стоеше настрана и сияеше меко. Каладин махна на останалите мъже, след което отиде да се присъедини към Тефт на ръба на покрива, загледан над океана отвъд.

— Почти е време мъжете да се захващат пак на работа — отбеляза Тефт. — Крал Таравангян иска да отнесем ранените от разпределителните станции до Клетвената порта. Мъжете искаха почивка за храна, не че са свършили много работа, бурите да го вземат. Ти вече бе спечелил тази битка, когато пристигнахме тук, Кал.

— Щях да бъда мъртъв, ако не беше активирал Клетвената порта — каза тихо Каладин. — Някак знаех, че ще го направиш, Тефт. Знаех, че ще дойдеш за мен.

— Знаел си повече от мен. — Мъжът въздъхна.

Каладин сложи една ръка на рамото му.

— Знам какво е усещането.

— Тъй вярно — отвърна Тефт. — Предполагам, че знаеш. Но не трябваше ли да се чувствам по-добре? Копнежът по мъха ми все още е буреносно тук.

— Това не ни променя, Тефт. Ние сме каквито сме.

— Преизподня.

Каладин погледна обратно към останалите. Лопен се опитваше да впечатли Лин и Ларан с история за това как бе изгубил ръката си. Това беше седмата версия, която Каладин бе чувал, всеки път ставаше малко по-различна.