Роджър Зелазни - Пясъчни врати

Моят противник се престори, че ще се хвърли напред, после изглежда размисли, обърна се и побягна.

Приклекнах и бавно се изправих.

Потърсих го с очи. Наближаваше отсрещния край на площадката. Пресякох я косо и доближих близкия ъгъл. Той отскочи към следващия.

Закрачих, следвайки единия й край, а той вървеше покрай другия. Спрях. Той също спря. Не ме изпускаше от поглед. И аз му се облещих.

— Така… — произнесох многозначително, извадих цигара и я запалих. — Сигурно си даваш сметка, че времето работи за мен. Моите хора долу няма да стоят със скръстени ръце. Помощта ще пристигне всеки миг. Освен това всички пътища за бягство вече са блокирани. Обзалагам се, че ще повикат дори хеликоптер — със снайперист и пушка с нощен прицел. На твое място бих се предал. А, забравих да ти се представя — вече съм служител на Държавния департамент и същевременно представител на ООН. Избери си кое от двете предпочиташ. А аз…

„Добре…“ — отекна гласът му в мислите ми. „Предавам се на теб като представител на Държавния департамент.“

Той продължи до следващия ъгъл, там спря, обърна се и тръгна право към мен. Имаше решителен вид.

— Спри — викнах му аз. — Ти си арестуван.

Не само не спря, но се хвърли към мен, изпълвайки същевременно съзнанието ми с образи, които описани с думи биха звучали приблизително така:

Замахнах с ръка в мига, когато скочи, и тъй като не разполагах с никакво друго оръжие, пъхнах запалената си цигара в разтворената му паст.

Съществото се извърна и се опита да я отблъсне с лапа, а аз на свой ред се олюлях и едва не полетях назад.

То се стовари върху мен, но не улучи гърлото или сърцето ми. Вместо това раздра лявото ми рамо, вкопчи се в него, дръпна ме и ме завъртя…

Все пак успях! Този път го сграбчих за опашката! Но…

Кратка съпротива, шум от разкъсващи се тъкани, отново движение и…

Държах в ръцете си черна, твърда, изкуствена опашка, покрита с остатъци от тънка, подобна на гума материя. За миг далеч под мен зърнах да се носи право надолу с шеметна скорост дребно, тъмно петно.

Не вярвам да се е приземил на четири крака.

Случки и образи, парченца от мозайката на времето.

Явление Господне в Черно & Бяло, Сценарий в Зелено, Пурпурно и Златисто…

Сумрак. Някакъв човек. Той се изкачва по високата кула на Чеслерей, на едно място на име Ардел, отвъд морето, чието название не може да се произнесе. Морето е тъмно като гроздов сок, искрящо кианти, игра на светлини и мрак, родени от сиянието на далечни звезди и пречупените лъчи на Канис Вибеспер — светила, които всеки миг ще се скрият зад хоризонта, и на другия континент ще настъпи утро.

А човекът пълзи нагоре по грапавата повърхност на зеленикавия камък, сякаш бърза да изпревари отиващия си ден. Ето че прикляква, готви се за скок. Преди да напусне столицата на този край, слънцето докосва със своите призрачни лъчи кулата на Чеслерей и тогава на върха й се спуска златисто покривало. Още малко остава, защото човекът е започнал изкачването заедно със залязващото слънце и си е поставил за цел да стигне върха тъкмо когато последните му лъчи ще напуснат света. Той се надпреварва със сенките, ръцете му подскачат като хвъркати риби над морето от мрак. Далеч, много далеч над него звездите отдавна витаят в царството на нощта. Човекът зърва матовите им отблясъци през кристалната маска на атмосферата. Задъхва се, а златистата точица над него непрекъснато се смалява. Бърза нагоре, но сенките го задминават. Сиянието горе трепва, мъничко, като глава на топлийка. Той ускорява ход, застига собствената си сянка и дори я задминава. Сиянието изчезва, след миг пак се появява.

В този кратък период човекът сграбчва перилата на парапета и се прехвърля през него, като плувец, който излиза от водата на сушата.

Изправя се и обръща взор към морето, към светлината. Да…

Успял е да зърне последния лъч светлина. Любува му се за един неимоверно кратък миг.

А след това се настанява удобно на тясната каменна повърхност и втренчва поглед в безкрайното многообразие на оттенъци, които носи със себе си нощта, сякаш ги вижда за първи път. Дълго остава неподвижен, загледан наоколо…

Познавам го добре, разбира се.

Портрет на момче с куче на брега. Тик-так, забравени са лошите дни…