Роджър Зелазни - Разказът на търговския пътник

Хубавото е, че се канех да задържа задълго Мерлин в кристалната пещера. А още по-добре стана, че той не остана там за целия предвиден от мен срок. Щом прекъснах връзката с картата — като разлях с ритник чашата си чай с лед и възкликнах: „Мамка му! Разлях я“, — обърнах Коза на съдбата в здравата си ръка.

Боклучената гора. Хубава скица, така си беше. Макар че всъщност нямаше значение коя е картата, поради което бях накарал Мерлин да обърне картите с гърба нагоре и избрах една на сляпо. Всичко беше само номер, с който да измамим Лабиринта. Тези карти до една водеха на един хвърлей от Кристалната пещера, което беше истинската причина за съществуването им. Бях ги рисувал с цел да привлека Мерлин в близост до пещерата, до място, където алармената система на синия кристал да ме вдигне на крак. Планирах в такъв случай да побързам натам и по някакъв начин да го направя свой затворник.

За съжаление, системата не сработи, когато Мерлин избра картата на Сфинкса, измъквайки се от майчето ми. Невротоксините й бяха изкривили специфичния ключов сигнал от неговата нервна система. Мамчето за кой ли път бе попречила на плановете ми — ей тъй, мимоходом. Е, карай да върви — ще си плаща всичко накуп. Аз все пак вкарах Мерлин в пещерата. Само дето… след това всичко се измени.

„Люк! Глупак такъв!“ — взриви се в главата ми посланието на Лабиринта, подобно на заключителен пасаж на рок-концерт. Но Боклучената гора вече придобиваше яснота и аз се прехвърлих там, преди Лабиринтът да съобрази, че по него тече чай с лед, а не моята кръв.

Когато видението на Лабиринта изчезна, аз се изправих и закрачих сред храсталаци ръждиви ножовки, гора от изкривени трегери и весело боядисани лехи счупени бутилки. Побягнах, а кръвта се лееше от разреза на лявата ми длан. Не спрях да се превържа. Щом Лабиринтът се свестеше от шока и откриеше, че не е пострадал, щеше веднага да се захване да претърсва Сенките, за да намери и мен, и останалите. Те щяха да бъдат в безопасност около втория Лабиринт, така че на мушката оставах аз. Стените на Кристалната пещера блокираха всички видове парафизическо въдействие, за които се бях сетил да ги проверя, и силно се надявах, че ще ме скрият и от погледа на Лабиринта. Трябваше само да пристигна преди той да прерови Сенките на достатъчно разстояние.

Затичах по-бързо. Бях в добра форма, пък и по принцип ме биваше в бягането. Оставях зад гърба си ръждясали коли и пружини от дивани, разбити плочки, счупени сандъци… Надолу по пътеки от прах, нагоре по улици от капачки на бутилки и сметки за питиета… Нащрек. В очакване. В очакване светът да се завърти, да потръпне и да чуя как Лабиринтът тържествуващо провъзгласява:

— Пипнах те!

Завих и мернах в далечината синкав отблясък. Боклучената гора — резултат от древно завихряне на Сенките — свърши внезапно, щом излязох на един стръмен склон. Отвъд ме възнагради гледката на по-естествена растителност.

Тук, докато стъпалата ми равномерно тупкаха по земята, дочух няколко птичи крясъка и дори бръмченето на насекомите. Небето беше облачно, а на бегом не можех да определя нито посоката на вятъра, нито околната температура. Проблясващата далечна синя планина растеше. Запазвах досегашното си темпо. Другите би трябвало да са извън опасност, ако изобщо са успели да се измъкнат. По дяволите! Наистина би трябвало отдавна да са се спасили. Времето тук минава значително по-бавно, отколкото в главната последователност 1 1 Тук авторът е в грешка — всъщност времето в този свят минава по-бързо, отколкото в Амбър. — Бел. прев. .

Нищо чудно вече да са седнали някъде, да похапват и да си разменят шегички. Че и да подремват… Преглътнах едно проклятие, щадейки дъха си. Това можеше също така да означава, че Лабиринтът ме търси много по-дълго, отколкото ми се струва… Синята грамада нарастваше все повече и повече. Реших да проверя справям ли се все още с прословутия си финален спринт и преминах на високи обороти.

Въздухът и земята потръпнаха от, както ми се стори, отглас на гръмотевица. Можеше да бъде и реакция на разгневената шарка, която най-сетне ме е намерила. Но нищо чудно и да беше обикновена буря…

Продължавах упорито да тичам и само броени секунди по-късно, както ми се стори, се наложи да ударя спирачка, за да не се препъна в основата на кристалния склон. Засега не забелязвах мълнии. Закатерих се нагоре. Никога не се бях опитвал да се изкачвам от тази страна. Гърдите ми се раздуваха като мехове, а обилната ми пот се смесваше с първите дъждовни капки. Оставях кървави следи по камъните, но водата скоро щеше да ги измие.