Роджър Зелазни - Разказът на търговския пътник

След обяда извадих малкия си скицник и един молив и се заех да нахвърлям образа на една позната ми дама, добавяйки черта след черта. С това се забавлявах до вечерта — просто за да запълня времето, при все че я нарисувах съвсем точно. Когато се оттеглих за вечеря, планът за следващия ден вече придобиваше форма.

На сутринта раната ми бе почти затворена и аз си омагьосах огледало върху един гладък участък от стената. Възползвайки се от маслената лампа, за да не хабя осветяващото заклинание, призовах в огледалото висок, мургав, слаб образ, насложих го над моето отражение, наложих орловите му черти върху моите собствени — заедно с брадата — огледах резултата на труда си и видях, че съм успял. После промених и одеждите си, за да съответстват на „новия аз“ — за това ми потрябва само едно заклинание. Налагаше се да се сдобия с истински принадлежности при първа възможност. Няма смисъл да се изразходват мощни въздействия за нещо толкова тривиално. Всичко това свърших най-напред, понеже планирах да нося новия си облик през целия ден. Да посвикна, а също така и да проверя дали в работата ми няма слабо място. С този облик се канех и да спя — по същата причина.

Следобеда отново извадих скицника си. Внимателно огледах вчерашната скица, след това отворих нова страница и нарисувах Карта. Чувствах я правилна. На сутринта, след обичайната гимнастика, отново разгледах отражението си в огледалото и, удовлетворен, се изкачих по стълбата и излязох от пещерата. Утрото беше влажно и студено, синевата надничаше през няколко процепа в облачната покривка високо над главата ми. Като нищо можеше да завали отново. Но за какъв дявол трябваше да ме е грижа за това? Канех се да се махна оттук, нали?

Извадих скицника си и спрях. Сетих се за онези Карти, с които си бях имал работа през годините, а и за други подробности. Извадих колодата си, разтворих я и полека я прелистих, докато стигна тъжната карта — на татко. Пазех я от сантиментални подбуди, а не за употреба. Изглеждаше точно такъв, какъвто го бях запомнил, но не търсех да предизвиквам спомените. Нуждаех се от онова, което той носеше на кръста си.

Съсредоточих се върху Уеруиндъл, меч магически във всичките си качества и в определена степен свързан с Грейсуондир на Коруин. Спомних си разказа на Мерлин за това как баща му призовал оръжието си от Сенките след своето бягство от тъмницата на Амбър. Между него и острието съществуваше специална връзка. Сега, когато събитията се развиваха с гигантски крачки и се намирах в преддверието на нови приключения, вероятно би било разумно да ги посрещна, приготвил подходящото въоръжение. Татко беше мъртъв, но мечът — по своему жив. Не можех да се добера до баща си, но дали пък не бих успял да се сдобия с оръжието му — по последни сведения, скрито нейде из Царството на Хаос? Съсредоточих се върху него, призовавайки го дълбоко в съзнанието си. Стори ми се, че чувствам нещо и когато докоснах мястото, което той заемаше на картата, тя като че ли започна да изстива. Протегнах се. Още по-надалеч и по-упорито…

А след това дойдоха яснотата и близостта… и ме възнагради усещането за хладен, чужд разум отсреща.

— Уеруиндъл — казах аз меко.

Ако изобщо може да съществува ехо при отсъствието на предизвикалия го звук, то именно това чух в отговор.

„Сине на Бранд“…

— Наричай ме Люк.

Тишина. След това вибрация:

„Люк“…

Протегнах се, хванах ефеса и го дръпнах към себе си. Мечът беше в ножница. Отстъпих, прихванах го с двете си ръце и оголих острието. Приличаше на море от разтопено злато, втъкано около гравирания по него образ. Вдигнах го над главата си, изпробвах замах, нанесох къс режещ удар. Прекрасен беше. Идеален. Имах чувството, че зад всяко негово движение лежи огромна мощ.

— Благодаря — прошепнах, а смеещото се ехо се обади и заглъхна. Отворих скицника на необходимата страница с надеждата, че съм избрал подходящо време за обаждането си. Лицето на дамата беше изящно очертано, невиждащият й взор по някакъв начин предаваше необичайната ширина и дълбина на зрението й. След няколко секунди страницата изстина под пръстите ми, скицата ми придоби триизмерност и леко помръдна.

— Да? — прозвуча гласът й.

— Ваше величество — подех аз, — както и да възприемате тези неща, бих искал да ви известя, че съзнателно съм променил външността си. Надявах се, че…

— Люк — промълви тя, — разбира се, че ще те позная. Та нали сега и ти самият си Величество… — погледът й си оставаше все така разфокусиран. — Имаш неприятности?