Роджър Зелазни: Разказът на търговския пътник

— Точно така.

— Искаш ли да преминеш?

— Ако е възможно и удобно…

— Разбира се!

Тя ми подаде ръка. Аз се протегнах, внимателно поех дланта й и ателието й придоби плътност, измествайки сивото небе и кристалния хълм. Още крачка напред и вече бях при нея. Незабавно паднах на колене, разкопчах колана си и й протегнах оръжието си. Някъде в далечината се чуваха удари на чук и вой на трион.

— Стани! — Вайъли, съпругата на Рандъм, докосна рамото ми. — Ела да седнеш. Ще пием чай.

Изправих се и я последвах до масичката в ъгъла. Тя свали напрашената си престилка и я окачи на една кукичка на стената. Докато приготвяше аз огледах малката армия статуетки, подредени по протежение на едната стена, пък и разхвърляни тук-там из цялата стая — големи и малки, реалистични и импресионистични, прекрасни и гротескни. Кралицата работеше основно с глина, но някои от по-малките изваяния бяха каменни; а в другия край на помещението стоеше студена в момента пещ за изпичане. Няколко метални конструкции с необичайна форма висяха от гредите на тавана.

Когато тя се присъедини към мен, ме улови за лявата ръка и веднага напипа пръстена, който ми беше дала.

— Да, аз ценя зашитата на кралицата — отбелязах.

— При все че самият ти си монарх на страна, която е в дружески отношения с нас?

— При все това — кимнах. — Ценя я толкова, че искам да върна старите си дългове.

— О!

— Не съм съвсем уверен, че Амбър е в курса на някои скорошни събития, в които аз съм участвал лично или за които знам — събития, касаещи благополучието на двора. Освен ако Мерлин напоследък не се е свързвал с вас…

— Не се е обаждал — отвърна тя. — И ако имаш жизненоважна за кралството информация, вероятно е най-добре да я предадеш непосредствено на Рандъм. В момента не е тук, но мога от твое име да се свържа чрез Картите…

— Не — поклатих глава аз. — Знам, че той не ме харесва и не ми се доверява — все пак съм убиец на брат му и приятел на човека, заклел се да разруши Амбър. Уверен съм, че той ще бъде направо щастлив да ме види детрониран и да сложи на трона в Кашфа своя марионетка. Надявам се, че някой прекрасен ден ще ми се отвори възможност да си изясним отношенията, но нека не е днес. Предстои ми твърде много работа. Пък и информацията ми надхвърля рамките на местната политика. Тя касае Амбър и Царството на Хаос, Лабиринта и Логрус, смъртта на Суейвил и възможното възкачване на Мерлин на престола в Царството…

— Сериозно ли говориш!

— Разбира се. Знам, че вас ще ви изслуша. И дори ше разбере защо съм съобщил всичко това именно на вас. Позволете ми по този начин да избягна вниманието му. Предстоят твърде важни събития!

— Разказвай — кимна тя и вдигна чашката си.

Така и сторих, като включих всичко, което бе споделил с мен Мерлин, чак до противостоянието в Първичния Лабиринт и моето бягство през Кристалната пещера. По време на разказа пресушихме пълния чайник и, когато приключих, известно време просто стояхме безмълвни.

Накрая тя въздъхна:

— Ти ме натовари с много важни сведения.

— Знам!

— Но при все това се боя, че те са само малка част от много по-голямото…

— Какво по-точно имате предвид? — изумих се аз.

— Някои дреболии, за които чух, знаех, предполагах или, може би, съм видяла насън. Както и няколко други, от които аз, струва ми се, просто се страхувам. Надали са свързани логически. Но са достатъчни, за да питам силите на земята, с която работя. Да. Вече се бях замислила за това и сега съм длъжна да опитам. В такъв момент…

Тя бавно се изправи, помълча малко и посочи нагоре.

— И нека това бъде Езика — изрече, а порив на вятъра залюля една от металните конструкции, изстръгвайки от нея няколко тона едновременно.

Вайъли пресече ателието, приближи се до дясната стена — дребна, облечена в сиво и зелено, с коса с цвят на зрели кестени, която се сипеше до средата на гърба й — и прокара пръсти по стоящите там скулптури. Накрая избра една с широко лице и тесен торс и започна да я бута към средата на стаята.

— Нека ви помогна, Ваше величество! — с две крачки стигнах до нея. Тя поклати глава.

— Наричай ме просто Вайъли. Не, трябва да ги разположа сама. Тази се нарича Памет.

Тя я нагласи под Езика, на северозапад от него. След това отново се върна при фигурите и избра слабичка, с леко разтворени устни, която настани южно от компаса на Езика.

— А това е Страст.

Бързо намери третата — висока и кривогледа статуя — и я постави на североизток.