Тимъти Зан - Наследникът на Империята

— Не забравяй, че този, който ни създава неприятности, някой ден ще се обърне и срещу вас — озъби се Хан и вдигна пръст: — И ако си мислиш, че Новата република не разполага с достатъчно средства, помисли само колко се нуждае от пари Империята.

— Наистина има риск — съгласи се лесно Дравис и се изправи. — Е, беше ми приятно да се видим отново, Соло, но трябва да тръгвам. Поздрави принцесата си от мен.

— Ще предадеш на хората си предложението ми, нали?

— въздъхна Хан.

— Да, разбира се. Нищо чудно и неколцина да приемат. Никога не се знае.

Хан кимна. На повече не се и бе надявал от тази среща.

— Искам да те питам още нещо, Дравис. Кой командва парада, след като Джаба вече го няма?

Дравис го изгледа замислено и отговори:

— Е, това не е кой знае каква тайна. Имай предвид, че официална йерархия вече няма. Но ако трябва да заложа на някого, бих посочил Талон Карде.

Соло се намръщи. Беше чувал за Карде, разбира се, но никога не бе предполагал, че групата му е дори в първата десетка, да не говорим за върха. Или Дравис грешеше, или Карде беше от хората, които предпочитаха да не се шуми около тях.

— Къде мога да го намеря? — попита.

— Наистина ли искаш да знаеш? — усмихна се Дравис.

— Може би някой ден ще ти кажа.

— Дравис…

— Трябва да тръгвам. Ще се видим пак, Чуи — обърна се към изхода, но се спря: — Между другото, кажи на онова твое приятелче там, че е най-лошото подкрепление, което съм виждал. Мисля, че може и да ти е полезно — ухили се, обърна се отново и започна да си проправя път през тълпата.

Хан го изпрати с поглед и се намръщи. Дравис поне не се страхуваше да им обърне гръб, когато си тръгваше. Някои от другите контрабандисти, с които бе говорил, не му се доверяваха дори толкова. Бяха отбелязали някакъв напредък. До него Чубака недоволно измърмори.

— Какво друго може да се очаква, след като в съвета е адмирал Акбар? — сви рамене Хан. — Всички знаят, че калмарианците се справиха с контрабандистите още преди началото на войната. Не се притеснявай, ще дойдат при нас. Поне някои от тях. Дравис може да си говори колкото иска за печалбата и тръпката, но ако им предложиш сигурност и улеснения за поддържането на корабите, без да им обираш печалбата като Джаба и без някой да стреля по тях, всички ще се заинтересуват. Хайде, време е да се прибираме.

Излезе от сепарето и тръгна към бара, зад който едва се виждаше изходът. Спря до едно сепаре по средата и погледна единствения посетител вътре.

— Имам съобщение за теб — каза той. — Трябва да ти предам, че си най-лошото подкрепление, което е виждал Дравис.

Уедж Антилис се ухили и излезе иззад масата:

— Мисля, че това беше основната цел — каза той и прокара пръсти през черната си коса.

— Така е, но явно той не беше на това мнение — въпреки това Хан беше готов да признае, че Дравис имаше право. Доколкото знаеше, единственото място, където Уедж не стърчеше нелепо, беше пилотската кабина на изтребител при гоненето на императорски кораби. Огледа се и попита: — А къде е Пейдж?

— Тук съм, сър — долетя иззад рамото му тих глас. Капитанът се обърна. До тях бе застанал среден на ръст мъж, който с нищо не биеше на очи. Беше от хората, които се вписваха във всякаква обстановка и не се забелязваха. В края на краищата това беше основната цел.

— Видя ли нещо подозрително? — попита Хан. Пейдж поклати глава:

— Нямаше подкрепления, не носеше никакви други оръжия освен бластера. Този тип сигурно ти има огромно доверие.

— Аха. Отбелязваме напредък — Хан се огледа. — Да потегляме. Както е тръгнало, доста ще закъснеем, докато стигнем до Корускант. Искам на връщане да минем през Оброа скай.

— Ще търсим изчезналата еломинска бойна част? — попита Уедж.

— Да — сериозно отговори Хан. — Искам да видя дали вече са разбрали какво се е случило с тях. И ако имаме късмет, може дори да узнаем кой стои зад всичко това.

Сгъваемата масичка в личния кабинет беше нагласена, храната — готова за поднасяне и Талон Карде тъкмо наливаше виното, когато на вратата се почука. Както винаги, беше преценил времето изключително точно.

— Мара? — попита той.

— Да — потвърди от другата страна на вратата млад женски глас. — Покани ме да ти правя компания за вечеря.

— Заповядай.

Вратата се отвори и Мара Джейд влезе в стаята с обичайната си котешка грациозност.

— Не ми каза за какво — зелените й очи се вторачиха в разкошно подредената маса — е всичко това — довърши тя.