Тимъти Зан - Тъмната сила

— Добре дошли в операционната база — каза тя и махна към постройките. — Последвайте ме, ако обичате, командирът ни чака.

— Май мястото е доста оживено — подхвърли Хан, докато се качваха в скифа. — Да не се готвите за война?

— Не се занимаваме със започването на войни — отвърна студено Сена.

— Аха — кимна Хан и продължи огледа си.

Пилотът направи кръг и се отправиха към лагера. Хан не можеше да се отърве от чувството, че разположението на постройките му е познато. Ландо се досети за причината.

— Знаеш ли, това място страшно напомня за една от старите бази на съюза, които използвахме по време на войната — подхвърли той към Сена. — Само че е построена отгоре, а не под земята.

— Така ли — отвърна тя безизразно.

— Значи сте имали някаква връзка със съюза? — опита още веднъж Ландо.

Сена не отговори, погледна към Хан и вдигна многозначително вежди. Ясно беше, че тук само тайнственият командир има право да говори.

Скифът спря пред една постройка, явно бе щабът. Различаваше се от останалите единствено по часовите от двете страни на вратата. Те отдадоха чест на Сена и единият им отвори.

— Командирът помоли първо да поговори с вас насаме, капитан Соло — каза Сена и спря пред отворената врата.

— Ние с генерал Калризиан ще изчакаме тук.

— Добре — Хан пое дълбоко дъх и прекрачи прага.

Бе очаквал това да е обикновен административен център — с приемна и любезни офицери. За негова изненада се озова в напълно оборудван боен щаб. Стените бяха опасани с комуникационни конзоли и системи за следене, виждаха се най-малко един кристален рецептор за гравитационни капани и контролно табло за дистанционно управление на KDY V-150 — отбранително наземно йонно оръдие като онова, което Бунтовническият съюз бе принуден да изостави на Хот. В средата на стаята видя тактическо изображение на част от галактиката със стотици разноцветни линийки и знаменца, пръснати сред блестящите точки. До него стоеше възрастен мъж.

Лицето му беше леко променено от различните светлинки, които играеха върху екрана, а и Хан беше виждал този мъж само на снимка, но въпреки това веднага го позна и подскочи като ударен от ток.

— Сенатор Бел Иблис! — възкликна той.

— Добре дошли в гнездото на Пилигрима, капитан Соло — отвърна тържествено сенаторът и пристъпи насреща му.

— Поласкан съм, че още ме помните.

— Трудно някой корелианец ще ви забрави, сър — отвърна Хан, като машинално отбеляза, че в галактиката едва ли има повече от двама-трима души, към които автоматически би се обърнал със „сър“. — Но вие…

— Аз умрях, нали? — подсказа Бел Иблис и по сбръчканото му лице пробяга лека усмивка.

— Ммм… да — заплете се Хан. — Искам да кажа, всички мислеха, че сте загинали на Анхорон.

— Точно така стана — отвърна тихо сенаторът. Усмивката изчезна от лицето му. Хан остана поразен колко набраздено от старост и напрежение изглеждаше лицето му отблизо. — На Анхорон императорът не успя да ме унищожи, но по-добре да го беше направил. Той ми отне всичко освен живота — семейството, професията, дори връзките с корелианското общество. Обяви ме извън закона, за който аз толкова работих и поддържах — усмивката му се върна като обещание за слънце в мрачен ден. — Накара ме да стана бунтовник. Предполагам, че познавате това усещане.

— Доста добре — усмихна се криво Хан. В училище им бяха говорили за легендарното обаяние на сенатор Гарм Бел Иблис и сега имаше възможност да го изпита върху себе си. За момент се почувства като малко момче. — Все още не мога да повярвам, че е истина. Защо не се свързахме по-рано, вашата армия щеше да ни свърши чудесна работа по време на войната.

За част от секундата по лицето на Бел Иблис премина сянка.

— Едва ли щяхме да ви помогнем кой знае колко — каза той. — Доста време ни отне, докато построихме това, което виждате сега — усмивката му стана по-широка. — Но за работа ще говорим по-късно. Виждам, че се опитвате да си спомните кога сме се срещали за първи път.

Хан съвсем бе забравил за забележката на Сена.

— За да бъда искрен, ще ви кажа, че нямам представа — призна той. — Освен ако не е било след Анхорон и вие не сте били дегизиран.

Бел Иблис поклати глава:

— Не. Едва ли ще си спомните. По това време вие бяхте на единайсет години.

Хан премига изненадано.

— На единайсет ли? — повтори той. — Искате да кажете — в училище?

— Точно така — кимна Бел Иблис. — Бяха ви докарали да слушате група старци да ви приказват за политика.