Тимъти Зан: Тъмната сила

Тя погледна към Карде, опасявайки се от онова, което щеше да прочете на лицето му. Но той стоеше надвесен над нея в обичайната си поза, насмешливо смръщен.

— Не виждам никой да се приближава към нас — изтъкна той нехайно.

Мара поклати глава, засилвайки молбата в погледа си.

— Повярвайте ми! — настоя, макар че самата не си вярваше докрай, и това още повече я объркваше. — Готвят се да ни нападнат.

— Вярвам ти — спокойно отговори Карде. Може би просто бе разбрал, че вече нямат друг избор. — Авис, направи изчисленията за прехвърляне в хиперпространството. Избери най-лесния курс, стига да не излезем близо до Риши, после ще се прехвърлим отново.

— Карде…

— Мара е мой първи заместник — прекъсна го Карде. — Значи има правото и задължението да взема важни решения.

— Да, но… — Авис сподави напиращите възражения. — Добре — изсъска той през зъби, погледна към Мара и се обърна към навигационния компютър.

— Можеш да потегляш, Мара — продължи Карде и седна в свободното командно кресло. — Гледай колкото може по-дълго астероидът да остане между нас и „Химера“.

— Слушам, сър — отвърна тя.

Смесените й чувства се поизбистряха в гняв и смущение. Отново беше послушала вътрешния си глас. Опитваше се да направи неща, за които много добре знаеше, че не са по силите й, и отново се беше наранила. Подхванала бе нещата откъм грешния край.

Може би това беше последният път, когато към нея се отнасяха като към пръв заместник на Карде. Да се поддържа представата за единно ръководство пред Авис, беше едно, но веднага щом се измъкнеха и Карде имаше възможност да поговори с нея насаме, тя щеше да си плати за стореното. Щеше да бъде истинска късметлийка, ако не я изхвърлеше завинаги от организацията. Завъртя яростно руля на командното табло, носът на „Волният Кард“ се отдръпна от астероида и корабът се насочи към дълбокия космос.

В този момент с проблясъка на лъжливо движение на не повече от двайсет километра от тях от хиперпространството изскочи нещо голямо. Имперски прехващащ кръстосвач.

Авис изпсува изненадано.

— Имаме си компания — изрева той.

— Видях — отвърна Карде спокойно както винаги, но Мара долови изумлението в гласа му. — Колко ни остава до прехвърлянето в хиперпространството?

— Една минута — отговори сковано Авис. — Във външната система има твърде много боклуци, компютърът трудно обобщава.

— Значи ще се надбягваме — въздъхна Карде. — Мара?

— Около седемдесет и три процента — отвърна тя, опитвайки се да изстиска колкото може повече от все още неработещите с пълна мощ двигатели.

Наистина им предстоеше надбягване. С четирите огромни гравитационни генератора, способни да създават притегляне колкото от огромна планета, прехващащите кръстосвачи бяха любимото оръжие на Империята за залавянето на вражеските кораби в космоса. Но след изскачането от хиперпространството на кръстосвача щеше да му е нужна най-малко минута, докато задейства генераторите. Ако за това време „Волният Карде“ успееше да се измъкне от обхват…

— Още посетители — обяви Авис. — От „Химера“ излетяха два ескадрона изтребители.

— Вече стигнахме до почти осемдесет и шест процента от пълната мощност — отвърна Мара. — Ще бъдем готови за прехвърляне в хиперпространството веднага щом навигационният компютър ми подаде координатите.

— Какво става с кръстосвача?

— Гравитационните генератори набират мощност — каза Авис.

Върху тактическия екран на Мара се появи проекция на конус, показваща мястото, където след няколко секунди щеше да се появи прехващащото поле, което нямаше да им позволи да се прехвърлят в хиперпространството. Тя леко промени курса, като се насочи към най-близкия край на конуса и рискува да хвърли поглед към екрана на навигационния компютър. Почти беше готов. Неясните очертания на гравитационната фуния стремително се превръщаха в реалност…

Радарът на компютъра тихо избръмча. Мара стисна здраво трите лоста за управление в хиперпространството, които се подаваха от края на контролното табло, и леко ги притегли към себе си. „Волният Карде“ потрепери и за миг изглеждаше, сякаш прехващачът печелеше смъртоносното състезание. Изведнъж звездите около тях избухнаха в бляскава светлина. Успяха!

Светлината на звездите избледня в пъстротата на хиперпространството. Авис въздъхна облекчено:

— Според вас как са разбрали, че се крием зад астероида?

— Нямам представа — отговори студено Карде. — А ти, Мара?