Тимъти Зан: Тъмната сила

— Изпратили сте съобщение до флотата — каза той. — И сте го направили тъкмо когато аз заповядах нападението, за да прикриете излъчването.

Синьо-черните вежди на адмирала се вдигнаха одобрително:

— Много добре, капитане, наистина много добре.

Пелаеон усети как на бузите му избива червенина.

Похвалите на върховния адмирал бяха изключително редки.

— Благодаря, сър.

Траун кимна:

— по-точно съобщението ми беше до един кораб — „Насилник“. Ще пристигне след около десет минути. И тогава… — в очите на адмирала лумнаха пламъци: — Ще видим доколко точно съм разгадал същността на Карде.

От говорителите на мостика на „Волният Карде“ прозвуча доклад за претърсването.

— Май не са открили нищо — подхвърли Авис.

— Както вече каза ти, постарахме се — нехайно напомни Мара. Странното усещане, което се бе зародило някъде в главата й, се усилваше. Обърна се към Карде и настойчиво попита: — Може ли вече да изчезваме?

Той намръщено я погледна:

— Недей да се напрягаш, Мара. Няма как да знаят, че сме тук. Не сме засекли насочено претърсване на астероида, а без него няма никакъв начин да открият кораба.

— Освен ако радарите на звездния разрушител не са подобри, отколкото си мислиш.

— Знаем всичко за радарите им — спокойно се обади Авис. — Успокой се Мара, Карде знае какво прави. „Волният Карде“ разполага с най-добрите системи за…

Вратата на мостика се отвори рязко и Мара се обърна. Вътре нахлуха двата ворнскъра на Карде, повлекли човека, хванал нашийниците им.

— Какво правиш тук, Чин? — попита Карде.

— Съжалявам, капитане — задъхано отвърна Чин, заби пети в палубата, дръпна се назад и опъна каишките. Усилията му не бяха особено успешни, хищниците продължиха, макар и по-бавно, да го теглят. — Не успях да ги спра. Май искат да те видят.

— Какво става с вас? — смъмри животните Карде и приклекна до тях. — Нали виждате, че сме заети?

Ворнскърите дори не го погледнаха. Сякаш не го и забелязаха, вторачени напред, сякаш през него. Очите им бяха приковани в Мара.

— Хей — извика Карде и леко цапардоса единия по муцуната. — На теб говоря, Щурм. Какво ти е влязло в главата? — извърна се назад, замълча за момент, проследи отново посоката на втренчените им погледи и попита: — Правиш ли им нещо, Мара?

Тя поклати глава. По гърба й полазиха студени тръпки. Беше виждала този поглед и преди, у много от дивите ворнскъри, на които беше попадала през ужасното тридневно влачене през гората на Миркр с Люк Скайуокър. Само че тогава втренчените погледи на животните не бяха насочени към нея, а към Скайуокър. И то обикновено точно преди да се хвърлят отгоре му.

— Щурм, това е Мара — обърна се отново към животното Карде и му заговори като на малко дете: — Мара, виждал си я хиляди пъти у дома!

Бавно и сякаш неохотно, Щурм престана да се дърпа и обърна муцуна към господаря си.

— Мара — повтори Карде и погледна ворнскъра в очите.

— Тя е наш приятел. Чуваш ли ме, Дранг? — добави той и се протегна, за да стигне муцуната и на другия ворнскър.

— Тя е наш приятел. Разбирате ли?

Дранг като че ли се замисли над думите му и също толкова неохотно като Щурм наведе глава и престана да се дърпа напред.

— Добре — кимна Карде, почеса леко ворнскърите зад ушите и се изправи. — Върни ги долу, Чин. Можеш да ги разходиш в главния коридор, да си поиграете малко.

— Ако намеря свободно място между ония кашони — изръмжа Чин и изтегли каишките. — Хайде, малките, да тръгваме.

С едва доловимо колебание двата ворнскъра му позволиха да ги изведе от мостика. Карде ги изпрати с поглед, вратата се затвори, той се обърна и замислено изгледа Мара:

— Чудя се за какво беше всичко това.

— Не знам — отвърна тя, осъзнавайки напрежението в гласа си.

След като животните, които бяха отвлекли за момент вниманието й, излязоха, смътното предчувствие за надвиснала заплаха се усили. Тя се обърна към командното табло, очаквайки да види как към тях се спуска ескадрон имперски изтребители.

Но екранът беше празен, „Химера“ спокойно стоеше в орбита около Миркр. Радарите на „Волният Карде“ не съобщаваха за никаква заплаха. Но предчувствието й все повече се усилваше.

Изведнъж вече не можеше да стои мирна. Пресегна се към контролното табло и включи двигателите в предстартова подготовка.

— Мара! — подскочи като ужилен Авис. — Какво по…

— Идват! — изръмжа Мара, усещаше напрежението на объркани емоции в гласа си. Зарът беше хвърлен — с включването на двигателите радарите на „Химера“ несъмнено начаса ги бяха засекли. Не им оставаше друго, освен да изчезнат възможно най-бързо.