Тимъти Зан - Тъмната сила

— Всъщност командирът се надяваше да ни придружите до базата — каза Иренес.

Хан погледна към Ландо. В гласа й имаше нещо, което подсказваше, че молбата е не само предложение.

— И колко силно се надява? — попита Ландо.

— Много — Иренес се обърна към тях и добави: — Не ме разбирайте погрешно, това не е заповед. Но когато говорих с командира, останах с впечатлението, че той май много иска да се срещне отново с капитан Соло.

Хан я погледна изненадано:

— Отново!?

— Точно така каза.

Хан се обърна леко и срещна погледа на Ландо.

— Да не е някой стар приятел, за когото не си ми споменавал? — попита Ландо.

— Не си спомням за никого, който да притежава крайцери — отвърна Соло. — Какво мислиш?

— Притиснати сме — отговори кисело Ландо. — Но, от друга страна, който и да е, този тайнствен командир, изглежда, поддържа връзка с ботанците. И ако наистина искаш да разбереш какво замисля Фейлия, трябва да разговаряш с него.

Хан се замисли. Ландо, разбира се, беше прав. Но пък цялата работа спокойно можеше да се окаже и капан, а приказките за стария приятел да имаха за цел само да ги примамят. А и Иренес все още стоеше зад него с бластер на хълбока и ако тя и Сена решеха да ги притиснат, нямаше начин да се измъкнат. Поне можеше да се опита да се държи възпитано.

— Добре — кимна той към Иренес. — Какъв курс да въведа в компютъра?

— Не си прави труда — отвърна тя и посочи навън. Хан проследи погледа й. Един от отминатите крайцери беше променил леко курса си и летеше успоредно с тях. Отпред транспортният кораб на Сена се беше насочил право към един от двата ярко осветени хангара.

— Аха, защо ли не съм изненадан! — измърмори той.

— Успокой се и остави на нас грижата за полета — отвърна тя и Хан за пръв път забеляза зачатъци на чувство за хумор у нея.

— Добре — въздъхна той.

Зад тях все още се виждаха припламванията на битката. Той насочи „Дамата на късмета“ към хангарите за скачване и си спомни, че Люк не бе доловил предателство в излъчването на Сена. Но пък не бе засякъл измамата и у бимианците преди първото нападение на ногрите на Бимисаари. Дано този път хлапето се окажеше право.

Първият крайцер изчезна в хиперпространството с блясъка на лъжливо движение, като отнесе със себе си „Дамата на късмета“ и транспортния кораб. Няколко секунди по-късно другите два преустановиха йонната канонада срещу звездния разрушител и избягаха през ураганния огън на турболазерните оръдия на имперската бойна станция. Люк остана сам, ако не се броеше ятото имперски изтребители по петите му.

Зад гърба му прозвуча нетърпеливо и доста угрижено пиукане.

— Добре, Арту. Потегляме — увери той малкия дроид и дръпна ръчката за хипердвигателя.

Звездите се сляха в безкрайна линия, космосът се изпълни с цветни петна. Двамата с Арту вече бяха в безопасност. Пое си дълбоко дъх. Значи това беше краят. Хан и Ландо бяха изчезнали, отведени от Сена при тайнствения командир, и за момента нямаше начин да открие къде са. Той беше извън мисията, докато те не се покажеха и не се свържеха отново с него. Може би така беше по- добре. Зад него се чу ново пиукане, Арту му задаваше въпрос.

— Не, няма да се връщаме на Корускант — отвърна Люк. Връхлетя го усещане за нещо вече видяно. — Отиваме на една малка планета на име Джомарк, за да се срещнем с един майстор джедай.

Малкият патрулен кораб за бързи нападения изскочи от хиперпространството и се приближи на стотина километра, преди радарите на „Сокол“ да засекат присъствието му. Когато Лея влезе в кабината, пилотът на патрулния кораб вече беше успял да установи връзка.

— Ти ли си, Кабарак? — попита тя и се настани до Чубака в креслото на втория пилот.

— Да, лейди Вейдър — измяука дълбокият котешки глас на ногрито. — Дойдох сам, както обещах. Вие също ли сте сама?

— Придружава ме Чубака, моят пилот — отвърна Лея. — И един протоколен дроид. Искам да взема дроида, за да ми помага с превод. Както се споразумяхме, Чубака ще остане тук — уукито се обърна към нея и изръмжа. — Не — прекъсна го твърдо тя, като се усети навреме да закрие предавателя с ръка. — Съжалявам, но обещах на Кабарак. Ти оставаш на „Сокол“. Това е заповед.

Чубака изръмжа отново, този път още по-настоятелно. Изведнъж се сети за нещо, което не си бе спомняла от години, и я полазиха тръпки по гърба. Уукитата пренебрегват заповедите, които не им допадат.

— Налага се да отида сама, Чуй — продължи тя по-спокойно. Не биваше да се налага, трябваше да опита с логика и разум. — Не можеш ли да ме разбереш? Такова е споразумението ни.