Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Сърцето на Карде замря.

— Напълно ли си сигурен?

Кардас кимна.

— Да, съжалявам.

Карде кимна. След толкова усилия и опасности, през които бяха минали, за да стигнат дотук… Краят на пътя им бе ознаменуван с неуспех. Шада обаче не искаше да се откаже толкова лесно.

— А ако сте намерили копие? — попита тя. — Можете и да сте в течение на събитията, но истината е, че през последните двайсет години си живеете спокойно тук, а други вършат цялата работа.

Джори вдигна вежди.

— Недоверчива и непримирима — отвърна той. — Много тъжно. Съществува ли някой или нещо, на което имате доверие?

— Аз съм професионален телохранител — отсече Шада. — Доверието не е част от работата ми. И не се опитвайте да смените темата. Не сте взели участие в бунта, да не говорим за осуетяването на първия опит на Траун да спечели властта. Защо?

Нещо неразгадаемо премина през лицето на домакина им.

— Траун — тихо каза той. Очите му бавно се плъзнаха из библиотеката. — Изключително интересна личност. Имам по-голямата част от живота му в Империята. Наскоро вадих файла и го препрочитах. В тази история има повече, отколкото личи на пръв поглед… Много повече.

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Шада.

Кардас вдигна вежди.

— Не знаех, че съм бил запитан — отвърна той. — Чух само обвинения, че съм оставил другите да вършат цялата работа. Ако това беше въпрос… — домакинът се усмихна. — Мисля, че в известна степен е истина. Но само в известна степен. Просто оставих другите да си вършат работата, докато аз си вършех моята. Но елате… руските, които Енту Ний ни е приготвил, ще изстинат.

Той ги заведе до другия край на залата за беседи при по-ниския кръг. Енту Ний търпеливо чакаше. Подносът с чашите беше на масата.

— Какво си казал на дамата за мен, Талон? — попита Джори и им махна да седнат.

— Разказах й основното — отвърна Карде и предпазливо седна. Въпреки сърдечността на домакина им не можеше да се отърве от чувството, че на втори план се развиват някакви събития. — Как основа организацията и след това внезапно изчезна преди двайсет години.

— А каза ли й за похищението ми от тъмния бпфашки джедай? — попита Кардас със странен глас. — Всъщност всичко започна тогава.

Карде хвърли поглед към Шада.

— Да, споменах й.

Джори въздъхна и не вдигна поглед към Енту Ний, когато дребосъкът постави в ръцете му чаша с димяща ароматна напитка.

— Беше ужасно преживяване — тихо каза той, загледан в чашата. — Това вероятно беше първият път в живота ми, когато почувствах истински ужас. Беше полуобезумял от ярост, дори съвсем обезумял. Притежаваше силата на Дарт Вейдър, но не и неговия самоконтрол. Разкъса един член на екипажа ми, буквално разчлени тялото му, и пречупи психически другите трима. Изкриви и проми съзнанията им и ги превърна в свои живи копия. Мен… — Кардас внимателно отпи от чашата си. — Мен остави като цяло на мира — продължи той. — Още не съм сигурен защо. Може би е смятал, че познанията ми за космодрумите и космическите коридори ще са му необходими за бягството му. А може би просто е искал на борда на кораба му да има нормално съзнание, което да схване силата и величието му и да изпита ужас от тях — Джори отново отпи. — Поехме през космическите коридори, като отбягвахме силите, които се събираха срещу него. Докато пътувахме, мислех само как да го победя. Нито един план не премина най-първоначалната си фаза, защото той знаеше за него едва ли не преди мен самия. Имах чувството, че жалките ми усилия го забавляват невероятно. Най-сетне, не ми е съвсем ясно защо, се отправихме към малка затънтена система, неотбелязана на космическите карти. Кацнахме на една от планетите й, където имаше само блата, усойни гори и замръзнала киша. Казва се Дагоба.

Карде кихна заради някаква екзотична подправка в питиетата, вдигна поглед и видя, че Енту Ний му подава чаша. Обичайната весела гримаса бе изчезнала от лицето на дребосъка и бе заменена от сериозно изражение, каквото Карде не бе виждал дотогава у него.

— Не знам дали Тъмният джедай очакваше да бъде съвсем сам там — продължи Кардас. — Ако е било така, разочарованието дойде много бързо. Едва бяхме напуснали кораба, когато забелязахме малко смешно същество с големи остри уши. Стоеше в края на поляната, на която бяхме кацнали. Беше майсторът джедай Йода. Не знам дали това бе домът му, или бе долетял специално за случая, но беше там и ни чакаше — странна тръпка премина през слабото тяло на Джори. — Изобщо няма да се опитвам да ви разкажа за битката им — тихо продължи той. — Дори след четирийсет и пет години размисъл не съм сигурен, че ще бъда в състояние да я опиша. Цял един ден и половина блатата се озаряваха от огньове и светкавици, каквито не бях виждал. Накрая Тъмният джедай се превърна в огромен син пламък — Джори си пое дъх на пресекулки. — Никой от екипажа ми не оцеля след тази битка. Не че бяха останали много. Аз самият не очаквах, че ще оцелея. Но за моя изненада Йода пое грижата да ме върне към живота.