Тимъти Зан - Изходящ полет

— Искам да приемеш нещата такива, каквито са — отговори най-после тя. — Миналото е минало. Никой от нас не може да го промени.

— Искаш от мен да не променям миналото? — каза той хапливо. — Е, добре. Това мога да го направя.

— Искам също така да приемеш, че независимо какво изпитваш към твоите родители… ъ-ъ, към нашите родители… твоята лична стойност като човешко същество не зависи по никакъв начин от тяхното мнение или оценки — продължи тя, пренебрегвайки язвителната му забележка.

Той изсумтя.

— Съжалявам, ама нали вече ти обещах да не променям миналото — каза той. — Нещо друго?

Лорана го погледна право в очите.

— Искам да престанеш да мразиш — каза тя тихо. — Да престанеш да мразиш самия себе си… и да престанеш да мразиш мен.

Тя забеляза как няколко мускула потрепериха за миг на врата му.

— Аз не мразя — каза той с твърд глас. — Омразата е емоция, а джедаите не изпитват емоции. Нали така беше?

— Ти не си джедай.

— Аа, и точно в това е истинската трагедия, нали? — каза той горчиво. — Ето това искаха майка и татко толкова много. Да си имат джедай. А пък аз не съм джедай, нали! Но това мен не ме притеснява. Въпреки всичко аз мога да я играя тази игра. „Няма емоция, има мир. Джедаите не властват над другите, а им служат за доброто на галактиката. Джедаят цени живота във всичките му форми“. Ето, виждаш ли?

Внезапно Лорана реши, че вече й стига толкова.

— Съжалявам, Дийн — тя се изправи. — Съжалявам за болката ти, която не мога да изцеля. Съжалявам за личните ти загуби, които няма начин да ти възстановя — с тези думи тя се насили да го погледне право в очите. — И съжалявам, като виждам как си на път да пропилееш целия си живот. А това е решение, което можеш да вземеш единствено ти.

— Очарователно! — каза той. — Единственото нещо, по което никой не може да се конкурира с джедаите, е в произнасянето на големи речи. Особено при раздяла — с тези думи той повдигна вежди. — А това си беше прощална реч, нали?

Лорана се огледа из столовата, сякаш едва сега си припомняше къде се намира. „Изходящ полет“…

— Аз още не съм взела решение…

Джинзлър отново повдигна вежди:

— Да не би да имаш право на собствено мнение? Мислех, че Съветът на джедаите взема всички решения вместо теб.

— Надявам се, че ще намериш своя път, Дийн — Лорана вдигна лазерния си меч и отново го постави на колана си. — Надявам се, че ще намериш своето изцеление.

— Е, имаш си цели няколко години да се притесняваш по този повод — каза той. — Хайде, и се прибирай бързо. Имаме още много да си приказваме, сестро — като каза това, Джинзлър вдигна халбата си и отново се завъртя на мястото, обръщайки гръб към нея.

Лорана погледа известно време тила му, усещайки горчивия вкус на поражението в устата си.

— Ще се видим пак… братко…

Джинзлър не отговори нищо. Лорана премига, за да скрие сълзите си, и избяга от столовата.

Дълго след това се скита безцелно из лабиринта от коридори, като механично се разминаваше със забързаните техници и дроиди, и се мъчеше да преодолее болката, която помрачаваше погледа и съзнанието й. Накрая, когато очите й се проясниха, със смътно усещане за изненада откри, че някак си се бе върнала в комбинирания оперативен център на крайцера.

Кбаот и капитан Пакмиллу все още бяха тук, погълнати от дискусия върху една от навигационните конзоли.

— Аа, джедай Джинзлър — каза високо Кбаот, когато я забеляза, и я подкани с длан да се присъедини към тях. — Надявам се, че каютата ти е задоволителна.

— Всъщност още не съм я видяла — призна Лорана.

— Но в крайна сметка ще дойдете с нас, нали? — запита капитан Пакмиллу с дрезгавия си глас. — Доколкото разбрах, по този въпрос съществува известно объркване.

— Няма никакво объркване — настоя Кбаот. — Джедай Джинзлър определено идва с нас.

Огромните очи на Пакмиллу останаха впити в нея.

— Джедай Джинзлър? — подкани я той.

Лорана си пое въздух дълбоко. Пред очите й все още витаеше образът на брат й. Образът, който от този ден щеше завинаги да остане неизменна частица в покрайнините на нейния живот.

— Учителят е прав — най-после отговори на капитана. — За мен ще бъде чест да пътувам заедно с вас на борда на „Изходящ полет“.

И колкото по-скоро тръгнем, добави на себе си мислено, толкова по-добре.

— …И това вече е окончателният списък на екипажа и пътниците — приключи отчета си капитан Пакмиллу.

— Благодаря ви — отговори му Кинман Дориана, като прие последния информационен чип и пъхна целия пакет в джоба си. — Да разбирам ли, че не се нуждаете от нищо повече?