Тимъти Зан - Изходящ полет

— Съобщих му, но той не показа, че е особено заинтригуван. Според него военната доктрина не допуска абсолютно никакви превантивни нападения.

— Ами ако някоя от жертвите на този кораб е позната на вас раса? — предположи Кардас. — Ваши приятели или дори търговски партньори? Това би ли променило нещата?

— Искрено се съмнявам — каза Траун замислено. — Ние не извършваме почти никаква търговия извън собствените ни предели. Но все пак няма да е лошо да отидем и да разгледаме тези съкровища по-внимателно — с тези думи той наклони глава и продължи: — Вие бихте ли проявили интерес да помогнете?

— Разбира се — отговори Кардас. — Макар че не разбирам с какво точно бих могъл да ви бъда от полза.

— Вероятно ще можете да разпознаете някои произведения на изкуството — предположи Траун и се изправи. — Ако те нападат и светове от вашата Република, тогава сигурно ще имате информация, която би могла да се окаже полезна.

— В такъв случай ще е добре също да поканите Марис и Кенто — Кардас също се изправи. — Те са пътували много повече от мен.

— Добро предложение — каза Траун и поведе госта си към изхода. — Това ще даде на капитан Кенто възможността да си избере кои от тези съкровища би желал да задържи за себе си — Траун леко се усмихна. — Което пък ще ни позволи да си съставим преценка за сравнителната стойност на тези предмети.

— Вие сте болезнено откровен, командире — отбеляза Кардас.

— Просто се уча да разбирам как разсъждават и действат другите раси — отговори Траун, а усмивката му угасна. — Вероятно тъкмо затова изпитвам толкова трудности с философията на безучастното изчакване вместо на превантивното действие.

— Вероятно е така — кимна Кардас. — Но ако мога да отбележа, искрено се съмнявам онези раси, на които помагате, да имат каквито и да е възражения относно моралната страна на вашите превантивни действия.

— Това е вярно — съгласи се Траун, — макар че понякога благодарността им се изпарява доста бързо.

— Понякога — призна Кардас, — но невинаги.

С дълбока въздиша Оби Уан изключи предавателя си и го пъхна обратно в колана си.

— Още ли няма нищо? — попита го Анакин.

— Не — отговори Оби Уан и се загледа в смрачаващия се небосклон.

Вече започваха да се появяват звезди, а навсякъде около тях една по една се запалваха светлините в жилищата на бролфите. Градът се подготвяше за настъпването на вечерта.

Анакин промърмори едва доловимо:

— Трябваше да се опитаме да я потърсим по-рано.

— Нали се опитахме — му каза Оби Уан Кеноби. — Обаче тогава ти беше прекалено зает да си играеш с шейната на Дуефгрин, за да забележиш това.

— Извинете ме, учителю, но не си играех, а работех — обидено натърти Анакин. — А бролфът, когото търсим, се нарича Джомпфи, живее в жилищния пръстен „Покритият шубрак“ и май ще използва откраднатите форсажни камери за някакъв свой спидер, с който нелегално пренасял рислови пръчици за карфите.

Оби Уан изгледа своя ученик изненадано.

— Това пък кога успя да го научиш?

— Когато вие се размотавахте из квартала в търсене на насоки — отговори Анакин. Не беше лесно да демонстрира едновременно и обида, и самодоволство, но някак си успя да го постигне. — Чак тогава хлапето се отпусна и се разприказва. Струва ми се, че няма навика да се доверява на възрастните много-много — сбърчи той нос.

— Трябваше да ми кажеш това в мига, когато се добра до тази информация — скара му се Оби Уан и пъхна информационния чип с градската карта в електронния си бележник, за да зададе координатите на жилищния пръстен. — Или не ти е хрумнало, че Лорана може да е в беда?

— Напротив. Но също така ми хрумна, че ако ние двамата бяхме решили да изхвърчим от тук като на пожар, тогава Дуефгрин сигурно щеше да заподозре нещо и да се обади на Джомпфи — възрази Анакин.

— Не забравяй кой си, ученико — предупреди го Оби Уан.

Като че ли напоследък това предупреждение излизаше все по-често и по-често от устата му.

Анакин въздъхна театрално:

— Моите извинения, учителю!

На екрана на електронния бележник се появи карта, която им показа най-прекия път към жилищния пръстен „Покритият шубрак“.

— Ето го — Оби Уан наклони бележника пред очите на Анакин.

— Но това не е посоката, в която тръгна той, когато се разделиха с Дуефгрин — отбеляза момчето с безпокойство.

— Знам — каза мрачно Оби Уан. — Но за момента не разполагаме с нищо друго. Да отидем да хвърлим един поглед.