Януш Зайдел - Цилиндърът на ван Троф

— Ти… ти… ти си… Ти от Космоса ли си?

— Аз съм човек.

— Да, виждам, но…

— Не се страхувай. Как попадна тук?

— От Луната…

— Така ли те изпратиха? Без дрехи?

— Ами те така… пращат всички. А тук… толкова трудно… се движиш. Нямам сили… Гладен съм.

Обърнах колата на първия завой и се понесох към града. По пътя се опитах да измъкна от лунантропа някаква конкретна информация, само че му беше трудно да говори. Заради него се отказах от намерението си да достигна до моята ракета, очакваща ме от другата страна на автострадата, на около един час път. Не можех да оставя на произвола на съдбата този полуумрял нещастник, който без грижи сигурно щеше да умре след няколко часа. Ако не го бях открил в това състояние сред пустинята от плочки на Грил, които сякаш за подигравка поддържаха живота на тази планета, вероятно вече щях да седя пред командния пулт на моята ракета и да определям траекторията на пътя й до Луната. Как ли щеше да протече в този случай моята съдба по-нататък?

Ето една от онези точки във времето, в които действителността се разклонява. За тях говори теорията на успоредните времена… Такива точки бяха и всички повече или по-малко важни решения, случаи, събития, очертаващи моя пространствено-временен друм. Да можех да се върна в някоя от точките на разклоняване, да избера друг вариант…

Ако имах възможност за избор, към коя ли точка бих се върнал сега, след като пред очите ми е — в стесняваща се перспектива — целият извървян от мен път?

Пак за секунда пред очите ми застана Йетта — такава, каквато беше на снимката, макар че не бях я поглеждал от мига, когато разбрах, че в града живеят много нейни живи портрети. Да се завърна там, в своята епоха, във времето, предопределено ми от раждането… Как да се върна, като мога да се движа само напред, неограничено далече, но само напред в бъдещето? А може би… Може би в тази неограниченост се крие единствената въобразима възможност?

Пристигнахме в града. Когато се опитах да го изправя на крака, лунантропът пак припадна. Затова го преметнах црез рамо и го занесох в Бункера. Не беше тежък, само на два пъти се спирах да си почина. Жителите на града, които ни срещаха, ни заглеждаха с интерес. Чувах ги как си разменят различни предположения относно самоличността на човека, когото носех. Преобладаваше възгледът, че е лунак, обаче някои го вземаха за доцент или згред. Дори тук, дори сега голотата заличаваше класификационните разлики.

Предадох лунантропа на грижите на Сирил. Той се зае да го върне в съзнание и да го засили дотолкова, че да може да разговаря. Резултат имаше едва на другия ден.

— Организмът му не е приспособен към земните условия — обясни Сирил и безпомощно разпери ръце. — Костите му са тънки и трошливи, мускулите му не стават за нищо, а на всичко отгоре е приспособен към много икономично енергетично стопанство и ниско съдържание на кислорода във въздуха. Затова изгаря мигновено всичко, което е в състояние да усвои. Ако те всички са в такова състояние, то…

Той махна с ръка отчаяно. Разбрах жеста му като присъда над лунантропите. Дори ако се върнат на Земята, ще трябва най-напред да преминат продължителен период на адаптация в преходни условия. Без да говорим за другите елементи от тяхното приспособяване към живота на Земята — на открито пространство, в открита обществена система…

Впрочем в настоящия момент лунантропите хич не ме интересуват. Преди да намеря този нещастник, бях твърдо решил да се върна в Луна I и дори с цената на живота на всички жители на Селището да измъкна моите другари… Колко беше истинската солидарност в това решение и колко в него беше желанието да успокоя собствената си съвест, да компенсирам досегашната си мудност, почти равнозначна на предателство спрямо тях… днес ми е трудно да определя.

Както вече писах, срещата с изгнаника от Луната беше една от онези специфични точки във времето, които променят посоката на събитията и предопределят бъдещето. На другия ден лунантропът беше в състояние да проведе кратък разговор. При нас той се чувствуваше на толкова сигурно място, че дори сам се разприказва. От него научих, че когато стартирал от Луната, положението в Луна II — родното му място — било доста напрегнато. Група анархисти овладели централния енергетичен възел и заплашвали, че ще прекъснат захранването на системите за регенериране на въздуха и водата. Бунтът бил потушен, а участниците в него — убити по време на акцията. За сплашване на останалите жители избрали наслуки трима от заподозрените в симпатии към анархистите и ги изпратили на Земята. Единият бил именно този, когото аз намерих. Горкият, той се беше убедил на собствен гръб какви са условията за живот на Земята!